От какво се умориха мъжете?!
Типична ситуация в метрото: сутрин, между 8 и 9, влакът е пълен. По седалките насядали мъже на възраст от 20 до 50 години, забили глави в телефон или вестник, и гледат. Гледат си Фейсбука, гледат резултата от мача снощи, гледат заглавията във вестника, гледат залозите за мача утре… Oколо тях жени, възрастни хора, майки с деца нервно пристъпват от крак на крак и се оглеждат.
Много съм далеч от псевдоморалистки щуротии в стил равенство между половете на всяка цена, не на лова на бременни скариди и яжте по едно авокадо всеки ден, но ще задам следния въпрос: От какво се умориха мъжете?
Рано сутрин мъжът трябва да е пъргав, агресивен, пълен с енергия и готов да щурмува деня, а той е вял, апатичен и уморен, и гордо е превзел своята първа и (най-вероятно) единствена територия за деня – седалката в метрото.
Очевидно за джентълменство не може и дума да става; ако българският мъж притежаваше качеството „съобразителност” и ако кръгозорът му не се свеждаше до екрана на телефона и обратно, щеше да стане и да направи място на жената пред него. И не, не е необходимо тази жена да му бъде майка, гадже или сестра, но нещо ме кара да мисля, че дори това не би го накарало да се лиши от мястото си.
Задавам втори въпрос: какво става с мъжете? Какво става с мъжкото начало? С образа на смелия воин, на безстрашния завоевател, на бутаря, на революционера? Не са ли мъжете онези единици от обществото, които трябва да непримирими; които трябва да променят, да градят, да развиват? Или е по-лесно да въртиш алъш вериш в сайтовете за обяви или да търкаш билетчета с надеждата, че мама-й-мръсна съдбата днес ще е на твоя страна и ще удариш 20 лева.
За да съм политически коректен, трябва да продължа в първо лице мн.ч., защото по лична карта и биологични белези съм мъж. Опитвам се и по дух, поведение и отношение към живота да съм такъв, иначе тоя текстът ще е чиста проба лицемерие.
Та, от какво се уморихме и какво става с нас, мъже?
Ние сме тези, които трябва да бранят майките, жените и сестрите ни, а ние си стискаме кълките, както казваше дядо ми. Станахме примирими. Смелостта ни угасна. Отдали сме се на чакане. Чакаме да дойде петък и да се напием; чакаме някой да ни оправи на държавна работа; чакаме жените ни да ни изперат и нахранят; чакаме някоя да ни върже.
Не съм и грам патриот, камо ли националист, но докато пиша за мъжкия пол в ума ми не спират да гърмят образите на Ботев, Левски, Цар Симеон I, хан Крум. Все мъже, които са мачкали, но не по-слабите от тях, а по-силните. Непримирими духове. Воини! Имали са смелостта да се опълчат.
А сега какво правим – въртим гуми с BMW-то от 88-а, взето на кредит; бием си жените, щото ни мачкат на работа; наливаме се с фалшива водка и се възхищаваме на Преслава; дерем си гърлата по мачове и мълчим на простаците. Бога ми!
Някъде нещо се е объркало и не мисля, че проблемът е в липсата на казарма. Знам, че някой ще изтъкнат това и бързам да ги контрирам. Щото именно тия, дето са минали през казармата, трябваше да ни възпитат да бъдем мъже.
Наясно съм, че този текст няма да промени абсолютно нищо. Ще напудря егото на феминистиките, ще отнеса някоя псувня от някой фен на Преслава, но това са рисковете на публицистиката. Жени – да сте ни живи и здрави. Мъже – не се извинявам за причиненото неудобство. Ние го заслужаваме, защото можем да търпим.
И не, това не беше статия за проблемите на пътуването в софийското метро.
