Не съм бременна, дебела съм!
Преди време моя приятелка ми разказа за неволите си около едно пътуване във Великобритания, където била по работа, заедно с наскоро придобитите си излишни килограми в областта около талията. Всеки път, щом запалвала цигара, понасяла користните погледи на съвестни граждани, а колеги дружно й честитяли второто дете, което явно било на път в неведение за майка си. В резултат на тези тенденции, приятелката ми решила по бунтарскому на връщане да запали цигара насред тротоара на входа на летището като пич.
Тутакси към нея се завтекъл набожно благочестив индиец с чалма и аха да си отвори устата, тя го прекъснала с обяснителното: „Look! I`m not pregnant. I`m just fat!“ („Виж, не съм бременна! Просто съм дебела!“)и му смигнала съучастнически, на което индиецът я погледнал строго изпод точката между веждите и казал: „Smoking area is over there„.
Навремето се засмях на тази история от добро възпитание, тъй като самата аз представлявах скелетоподобно създание с ясно видима костна структура, върху която природата беше опънала малко кожа от учтивост – като брезент върху сглобена тента. Не можех да спя настрани, тъй като кокалите на хълбоците ми правеха синини, приятелите ме наричаха „живи мощи“ (от което се роди дори проект за death-grind-core-alternative музикална банда), а баба ми непрекъснато ми повтаряше, че трябва да трупна малко килограми, защото не приличам на човек и ме причакваше по спирките с препечени филии с по килограм кайма, тон тесто и две пити кашкавал по тях.
С течение на време обаче костите ми взеха да се скриват, баба ми започна да ме нарича „пухчето на баба“ и да ми прави по една филия, а пред очите ми постепенно, като на забавен каданс, се разкри един цял нов свят – този на дебелите хора.
Преходът не беше много плавен, но не беше и твърде рязък. Прекалено ярко си спомнях добрите времена, в които гърдите ми можеха да се видят единствено с телескоп и въображение, по-богато от това на Дж.Р.Р.Мартин, и с леко неудобство откривах, че по време на летните жеги, по тениската ми изплуваха потни ленти, бележещи мястото, на което горния пласт корем е притиснал долния пласт корем.
Някъде по това време, докато с неверие се вглеждах в обезобразената лелинска фигура, която ми се хилеше гротескно от огледалата в пробните на магазините, се започна с честитките.
Никога няма да забравя първия си път. Стоях си с доволна физиономия на един детски рожден ден с чаша розе, десетки деца крещяха и се спъваха около мен, блъскаха колички в стените, гълтаха топчета, жилеха ги пчели, те ревяха, а аз нежно диплех в мозъка си мисълта колко е хубаво, че още нямам деца. В този момент срещу мен се зададе едра, руса жена, която ме погледна щастливо и с обезоръжаваща усмивка изчурулика: „Ето и още една бъдеща мамаааааа! Кога се очаква събитието?“. Докато разбера какво се случва, доброжелателката вече мъкнеше двете си сополиви продължения на рода към другия край на градината, за да зарадва някой друг.
Оттам бентът се счупи и хората се отприщиха. Честитките заваляха отвсякъде: бабите ме пускаха на опашките в плод зеленчука, млади момчета ми отстъпваха местата си в градския транспорт, по парковете срещах милите усмивки на горди майки, които ме припознаваха като една от тях, а любезни катаджии ме отпращаха по живо по здраво с усмивка на уста, приемайки, че не съм си сложила колана заради бебето.
В началото изпитвах раздразнение, но постепенно реших да се възползвам от привилегиите на мнимата бременност и самоуверено минавах напред в опашките и сядах да си чета книга в транспорта. Хората бяха щастливи, че са направили едно добро дело, за бъдещата майка и за демографския срив на България, а аз бях щастлива, че мога да гледам подмишниците на спътниците си отдолу и да се разминавам без актове от КАТ.
Застигна ме прозрение: шкембето не е недостатък, а дар, който жената около 30 години може да получи с цената на малко по-усилено ядене и пиене на бира, разбира се съчетано с минимална физическа активност. Вместо да правя душевни напъни да ходя на фитнес, ограничих коремните преси до две на ден: една при ставане сутрин и една при ставане от следобеден сън. Увеличих кока-колата и бирата, и се чувствам добре.
Затова, когато онзи ден на концерта на Zaz в Благоевград, до мен и мъжа ми се приближи негов колега, от чиито рамена висяха детски крачета с кални обувчици, и с еуфоричен, писклив глас каза: „Охо, не знаех, че сте толкова напреднали с материала“, потупвайки мъжа ми по рамото съучастнически, не се ядосах. Запалих цигара, отпих глътка бира и казах: „Благодаря! Щастливото събитие се очаква през септември.“
