Да те закопчаят в Париж

Представете си следната картинка. Седите си в уютно, типично френско ресторантче, навсякъде чуруликаща реч, срещу вас весело си ромоли реката, пийвате си розе… Идилия. И хоп, наркоманията се обажда. Цигари, цигари, цигари!

И преди съм ви разказвала за прекрасното си чувство за ориентация, нали? Та ставам аз – герой, решавам, че мога сама да се ориентирам за двадесет метра до табако шопа. Е, добре ама не стана точно така както си го мислех. Подминах си аз магазина, без да го видя, естествено и с всичкия си акъл, въпреки че се познавам прекрасно, решавам да продължа напред по улицата. Никаква идея си нямам как съумях да го направя, но като реших да се връщам се оказа, че нямам представа в каква посока трябва да поема. В паниката си, естествено забравих, че се намирах срещу реката. Единствената картина, която мозъкът ми беше запечатал, че ресторанта ни се намира на някаква улица с много цветя. Съответно така си и обяснявах на хората, докато се търсех. В един момент ми просветна, че ще е най-добре да се откажа, а да намеря някакъв начин да се локализирам и то възможно най-скоро. А, да. Най-веселата част беше, че нямах телефон, не знаех никакви номера наизуст, на които бих могла да звънна, че да кажа, че съм се загубила и адреса си не знам, за да се прибера, евентуално. Абе красота. Та нахлух в един магазин за дрехи. Все си мисля, че през цялото време бях много спокойна, докато обяснявах какво, как и защо непременно ми трябва фейсбук, обаче по едно време всички проговориха английски и започнаха да ми подават носни кърпички, а един младеж посмя и да избърше едната сълза. Изгледах го неразбиращо, след което въпросният размаха пред лицето ми мокрия си пръст. Излагация. Ревнала съм и дори не съм усетила. Бих си два шамара на ум и се поовладях. Даже гласът ми спря да трепери и след като ми дадоха достъп до телефон с УРА! Фейсбук, писах съобщение което си знаех, че близките няколко часа няма как да бъде прочетено с обяснение какво-що и помолих учтиво да звъннат на ченгетата да си ме прибират. Най-сериозно бях решила, че тая вечер ще се гушкам на топло с френски престъпници. Ама к’во пък. Поне нямаше да съм в кашон на някой тротоар. Не, че има лошо, де. Експириънс си е, а и клошарията ме влече от малка…

Та бях тръгнала да разправям за полицаите. Районното беше крайно мъничко и тясно, а въпросите които ми задаваха – покъртителни. Видиш ли, питаха ме колко големи са ушите на приятеля ми, дали си зализва по английски перчема (той няма такъв), какво бельо носи.. Добре де, това с бельото си го измислих, но съм убедена, че на едната полицайка ѝ се искаше да разбере. Как да е, покиснах си 2-3 часа там, ама с нито един престъпник не можах да се прегърна по братски. Дойдоха и ме прибраха, та спах където по начало беше плана, не в килия. Белким цигари да си бях купила.

На другия ден си наваксах пропуснатото. Най-безцеремонно нахлух в мъжката тоалетна на Лувъра, понеже пред женската имаше километрична опашка. Очевидно мъжете са по-малко пикливи, защото пред писоарите бяха наредени едва трима-четирима. Голямо усилие положих да не поглеждам към.. Да, сещате се. Ама те момчетата като че се и посмутиха, та по-добре, че не гледах.

Напих се под Айфеловата кула. За 15 мин. дръпнахме цяла бутилка розе, защото видиш ли, горе не можело да се внася стъкло. Романтика до безобразие. После докато ги изкача тези стълби, езикът ми стигна до земята, но пък гледката си струваше. И ми беше едно такова-палаво. После правихме спринт през цял Париж и се повозихме нелегално в метрото-автобус за да стигнем на време до багажа си, та да можем да се доберем на време до транспорта за към лондонското вкъщи.

Прилоша ми, докато изкачвах Триумфалната арка. Те са едни такива вити стълби, мрачно и усойно е и е толкова тясно, че не ти достига въздух. Ама в момента в който си изкарах главата навън, забравих и за световъртеж и за дишане. Гледката която се разкри под мен, около мен беше повече от изумителна. Айфеловата кула се изпъчила гордо срещу ми, величествени сгради хвърлят сянката си върху хората-мушици, бръмчащи във всички посоки, а вятъра леко ме роши. Ако трябва да съм откровена, емоцията която изпитах там, бе далеч по силна от колкото на Айфеловата, символизираща гигандски фалос (не си измислям) конструкция. Може би защото когато си на кулата, няма как да е и срещу теб.

Не можах да вляза в Нотр Дам. Защото се мотая твърде много. Но пък и само отвън да го видиш, пак е несравнимо. С всичките орнаменти по величествената, готическа фасада, с цялата си масивност и история, сякаш те смачква. Чувстваш се миниатюрен и безличен застанал до огромната катедрала и се опитваш да обхванеш колкото се може повече компоненти с поглед, обаче не можеш. Разкош и величие!

Абе аз щях да разказвам само за полицейското си приключение, а споделих 2/3 от нещата които съм видяла. Хайде млъквам.