Аз пък искам да си играя с Кулагин!
Не, сериозно, ако можехте да ме чуете да го казвам на глас, нямаше да уловите и половин нотка сарказъм в това. Не го казвам също и за да съм наобратно, напук на всички, които изписаха нездравословно голямо количество думи, заклеймяващи безобразното, антисоциално поведение на най-коментирания съквартирант в къщата на ВИП Брадър този сезон. Макар че, трябва да призная, обичам да се конфронтирам с останалите само заради the fun of it, т.е. за кеф. И може би това е първият мотив, който ме кара да искам Кулагин (който оттук нататък за удобство ще бъде наричам само К.). Аз съм от тези, които не вярват, че противоположностите се привличат. Майната им на физичните закони с техните плюсове и минуси. Да, знам на какъв принцип действат батериите в електро-уредите, но това все пак са масажори, часовници и декоративни лампички за коледна елха, а не необятната човешка душа! Аз по-скоро залагам на изпитаната в класическата немска философия, футбола и личния опит концепция, че “тези, които си приличат, се привличат”. Така де, ако сте фен на Ливърпул, няма да седнете (или по-скоро да легнете) да правите секс с фен на Манчестър!
Удоволствието да дразниш другите
При някои хора (като мен и К.), то е също толкова първично и неконтролируемо, колкото и желанието да изпразниш пикочния си мехур. Трябва обаче да разочаровам тези, които търсят дълбоко заровена в подсъзнанието ни емоционална травма от детството, заради която на по-късен етап се отключва тази сатаниснка склонност. Всъщност ние обичаме да изкарваме хората извън кожата им, а) защото можем, и б) защото добре ни се получава. Когато си още хлапе, дразненето се изразява в често повърхностни, подкрепени с простовата фактология неща, които се натякват на нарочения обект с припевен тон: “Си-мо-има-въ-ъ-ъ-шки! Симо има въ-ъ-ъ-шки!” Или: “Май-ка-ти-е-гроз-на, майка-ти-е-гроз-на!” В по-късна възраст обаче осъзнаваме, че нашата развила се междувременно свръхестествена проницателност ни помага да забелязваме онези керемиди в покривите на другите, които хлопат. И ние просто ги посочваме с пръст. Моля, няма за какво, пак заповядайте!
Мъжете не са това, което показват телесните анализатори
Много хора ни се дразнят, когато кажем, че българският мъж е съвкупност от мускулни буци, разположение в подножието на преждевременно оплешивял скалп. Не само по-голямата част от останалите във ВИП къщата мъже, но и по-голямата част от мъжете в техните собствени къщи на територията на страната са зомбирани от своята версиа на теорията за релативността на масата: Масата на движещо се тяло от гледна точка на “неподвижен” наблюдател е по-голяма в сравнение с масата на покой на същото тяло. И затова те бъхтят и блъскат. Почти денонощно. На всякакви уреди, гладиатори, бягащи пътеки… Движат масата си непрекъснато, понеже очакват, че “неподвижният” наблюдател, особено ако е от женски пол, ще припадне от многото феромони, излъчващи се от количествените натрупвания. Алфа мъжкарство на N-та степен! Само че ние с К. веднага правим следното уточнение (пак под формата на физичен закон!): Увеличването масата не означава, че се увеличава количеството вещество, изграждащо тялото или че реално се увеличават неговите размери.
Тишъртките са за лузърите
Ние не харесваме стайлинга на другите. Затова, вместо да се обличаме със скучни тениски с надписи на английски и дънки, нарочно скъсани на коленете, предпочитаме да се разхождаме с пера в задника. Какво му е лошото на това да предизвикваш стереотипите – той да е с гайтанени вежди, филър в устните и ноктопластика, а аз да съм с изгризани нокти, войнишка подстрижка и с гърди, които удобно се побират в най-малкия номер сутиен! Дразни ли ви, к’во? В страна, в която младите жени са копи-пейст на лицата от плакатите за среднощни забавления в едикойсиклуб (“Дамите влизат безплатно!”), а мъжете – на Мистър Пропър (само че облечен в черно), ние с К. не се притесняваме да си разменим джендър ролите и да слушаме после как ни наричат “изроди” и “карикатури”. Понеже вие пък сте най-хубавите!
Любезните усмивки са прикрити гримаси
Не искаме да се молите на Исус за нас. Не искаме вторите ви шансове, за да се “поправим”. И после, ако това изобщо стане, на кого предлагате да се преправим? На вас? Не, мерси. Овчата доброта, притворната набожност, услужливата услужливост и севернокорейската воля за вписване в колектива не са за нас.
Играта е добра, защото се играе по нашите правила
Останалите играчи могат да имат различно мнение по въпроса, но то е, понеже им е свойска ролята на “домоуправителя” и по принцип проблемите като нас ги решават с безпардонност и … прегазване. И да, това може и да е възможно в техния свят, в зверилника отвън. Обаче в един идеален свят, в който не само човешката личност, но и физическото тяло, прикрепено към нея, са неприкосновени, а насилието и страхът не са решаващ фактор, такива “домоуправители” са ниски топки. Затова и ние се извисяваме над тях стройни и кичести като Явор и Калина.
А, и за протокола: дори знаем кой е написал въпросната балада за Явор и Калина.
Поне аз де. За К. не мога да гарантирам.
