Мартин Макдона: Пънк звездата на модерната драматургия

Един от най-добрите филми произведени тази година – от точка А, което е сценарият, до точка Б, което е кинопродукцията – е дело изрусен британец с лош език, притеснителна натура и силен акцент. Неговото име е Мартин Макдона.

Роден през 1970 година в студен Лондон, с дълбоки ирландски корени и силно и дръзко почитание на цялата ирландска култура Макдона е едно от най-ярките и черни пера, които модерната драматургия притежава в момента. Хората често смятат, че за да се получи един филм най-важното е неговият режисьор. Те някак удобно забравят, че преди който и да се качи на кораба наречен „камера, снимаме“, трябва да имаш добра история. Мартин Макдона счупва този неприятен и погрешен модел с името и текстовете си. Той сам пише, а след това и режисира собствените си текстове. Само на кино обаче. На сцените на лондонските театри, където неговите пиеси се играят от 1996 година, когато получава първата си награда, режисурата е поврена на по-вещи лица.

Като типичен британец Макдона е закърмен с театър. Той обича сцената и тя обича него. Текстовете му извикани и поднесени от множество актьори, стоят и звучат прекрасно, като композиция от думи и дрехи, в перфектна симбиоза върху перфектен човек.

Добрият хумор е взеизвестна машина на британците. Техните смешки не винаги са добре приети, но рядко са смятани за поднесени с лош вкус. Макдона комбинира британския хумор с черното си чувство към живота по принцип и афинитета си към ярко насилие, за да се превърне в име на театралната сцена, а от няколко години и на тази за кино.

Само с три пълнометражни филма зад гърба си и един „Оскар“ на късометражно кино Макдона е най-вероятният носител на наградата в категория „най-добър оригинален сценарий“ на тазгодишната церемония. Думите на екран просто му се получават добре. Леят се и се комбинират с чудесни картинки. Като в идеален свят, в който нищо не е идеално.

„Три билборда извън града“ е бижуто, което Макдона подарява на киното тази година. И е едно от най-добрите заглавия, които може да гледате на голям екран. След него нищо друго няма значение, поне като сценарий.

Мартин Макдона става голяма звезда в драматургията и родната си Великобритания през 1996-а, когато печели награда за пиесата The Beauty Queen of Leenane. Година по-късно е известен драматург, като три негови пиеси се играят едновременно на големи сцени в Лондон. По оново време Макдона е само на 27 години и вече е ясно, че ще бъде известен с работата си. При това заслужено.

Грандиозният успех идва след появата на пиесата „Пухеният“. Комбинация от насилие и фентъзи елемент изстрелват текста за страховете и подмокрящите кошмари сред най-добрите. Пиесата все още се играе на множество места по света, включително е поставяна и у нас от двама режисьори.

В началото на новото хилядолетие Макдона се впуска с двата крака в голямото кино, като сам пише сценария за късометражен филм. Six Shooter се появява през 2004 година, дълъг е точно 27 минути и носи на Макдона „Оскар“. За главната роля той кани ирландеца Брендан Глийсън и го комбинира с все още неизвестния му дотогава син Доналд Глийсън. Six Shooter е черна комедия с няколко изненадващи обрата и е наситена насилствена драматургия, побрана в няма и 30 минути на екран.

Само четири години по-късно се появява „В Брюж“. Изпипаното и великолепно кино, което Мартин Макдона прави се разтила в два дълги часа, окъпани в кръв и обрати на фона на един от най-красивите градове в Европа – Брюж. „Fookin’ Bruges, както го нарича персонажът на Колин Фарел. – It’s just all old buildings and stuff.” Фарел е в компанията с Брендън Глийсън, красивата Клеменс Пойси и Ралф Файнс, за да се роди черна комедия висш пилотаж, която може да бъде разказана в две изречения, защото това е един от признаците за добра драматургия, но е по-добре да бъде изгледана.

„В Брюж“ носи на Макдона втора и засега последна номинация за „Оскар“, отново за сценарий, но не му печели наградата, статуетката отива при „Милк“. Създаден буквално с кръв и нерви „В Брюж“ е обица на ухото на Макдона, за да го научи по трудния начин как работи голямата машина наречена кино. Продукцията има множество проблеми с продуцентската компания, която иска непрестранни промени в сценария и по-късно Макдона разказва, че се е борил с тях, за да направи онова, което си представя. И в крайна сметка побеждава.

Но послевксусът остава и може би затова паузата между този филм и следващото, което прави е близо 4 години.

В следващите няколко години Макдона решава да адаптира „Пухеният“ на късометражен филм и чак през 2012-а се появява „7 психопата“. Там за първи път британецът работи с новия си любим актьор – Сам Рокуел. Макдона и Рокуел са като кривия и странния човек, които създават нещо великолепно заедно. Затова не е и учудващо, че двамата се срещат отново в „Три билборда извън града“. Първа номинация за „Златен глобус“ за Рокуел за абсолютно брилянтното му изпълнение на полицай с множество проблеми и афинитет към безсмислено насилие. И, разбира се, за Макдона – този път и за режисура, и за сценарий.

„Три билборда извън града“ е филмова поема за насилието, отмъщението и пътя да продължиш напред, макар да си мислиш, че не можеш. Той е дълбок и простичък едновременно. Той е история за дребно събитие, което ражда множество несполуки след себе си, за да избухне в един момент и да отнесе главите на онези, които са се престрашили да го гледат.

Мартин Макдона е странен. И обича странни хора като себе си, ако са ирландци най-добре, но може и да не са. Той прави и пише филми, каквито сам би гледал. С повече насилие и простички конфликти, които раждат след себе си поредица от злощастия, за да завършат на красиви места по неочакван начин. Големите изводи Макдона оставя на зрителите си.

Мартин Макдона не е лъжица за всяка уста. Той е пънкар и лошо момче. Има груб език, странен вид и остро перо. Пише брилантно и го знае. На хартия е по-смел, отколкото в живота, защото хората го изпълват с ужас. Което, нека си признаем, донякъде е резонно. Хората често са страшни същества и всеки път, поне на кино, Макдона успява да извади най-интересното от тях.