Толкова лош ли е бил Ньойският договор за България?

Изминаха вече 100 години от края на Първата световна война, а тази година предстои да бъде отбелязана и стогодишнината от подписването на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. Този толкова съдбоносен за България и българите договор и толкова силно мразен от тях. Действително ли обаче той е толкова голямо зло за колкото сме свикнали да го мислим?

Клаузите му определено са тежки и неприемливи за нас. Той се е закотвил в нашето историческо съзнание като едва ли не най-голямото бедствие, което ни е сполитало и като надгробна плоча на българската национална идея.

Че е несправедлив – от наша гледна точка със сигурност е такъв. За нас той е цял клокочещ казан от неправди, в който обаче не бива да забравяме, че влизаме сами. Далеч не без помощта на съседите ни и Великите сили, разбира се. Играта обаче е такава, че всеки трябва да гледа собствените си интереси, а накрая просто се оказва, че останалите са си ги гледали по-добре от нас.

В резултат губим територии, приемаме бежанци от тях, плащаме репарации и тъй нататък. Но това е в реда на нещата. Когато някой загуби война, си понася последствията, винаги е било така. За съжаление постигането на блестящи военни победи не е достатъчно, трябва да знаеш и как да ги използваш. А когато по-голямата част от работата не е свършена, по-точно тази на политиците и дипломатите, е нормално да се стигне до такива резултати.

Последствията обаче далеч не са толкова тежки, колкото биха могли да бъдат в тази ситуация. Особено пък ако погледнем какви са те за съюзниците ни – и тримата ни съюзници биват унищожени в Първата световна война. Това са три огромни империи, които престават да съществуват в резултат на войната.

Германската империя, губи всичките си колонии, губи огромни територии за сметка на Полша, Франция, Дания и Белгия и на нейно място след това е създадена Ваймарската република. Наложени са й толкова непосилно тежки репарации, че икономиката й изпада в хиперинфлация и стойността на банкнотите им става по-ниска дори от тази на хартийките върху, които са напечатани.

Австро-унгарската империя е напълно унищожена и разпокъсана. От нея остават две отделни отломки – държавите Австрия и Унгария, всяка от които с по-малка територия от нашата.

Османската империя по Севърския договор също е тотално разпокъсана. Впоследствие Ататюрк успява да отвоюва голяма част от заетите от съглашенците земи, но пак извън новообразуваната Турска република остават Месопотамия, Сирия, Палестина, Арабия…

Царство България обаче оцелява. Единствено цар Фердинанд абдикира от престола в чужбина, но без никой да го е принуждавал да прави това, а и синът му Борис III директно наследява властта. Така че Ньой всъщност не разрушава нашето царство, както прави с Германската, Автро-унгарската и Османската империя.

Също така репарациите, които тогава ни налагат по Ньойския договор, не представляват сериозна тежест за тогавашната ни икономика в дългосрочен план. Те възлизат на 2 милиарда франка, но след поредица от преговори успяваме да договорим разсрочено плащане, премахване на лихвите, премахване дори и на вече договорени цели траншове. И така до 1931 г., когато изцяло се анулира това, което е останало да плащаме по договора.

Териториалните загуби са незначителни като за страна загубила световна война и особено в сравнение с тези на съюзниците ни, както вече отбелязахме (и като размер и като процент). Губим само Беломорска Тракия откъм Гърция, а откъм Сърбия три крайгранични градчета с прилежащите им землища (Цариброд, Босилеград и Струмица). Откъм Румъния – нищо, границата си остава така както е била преди войната. А откъм Турция дори оставаме с малка териториална придобивка – двете ивици в кафяво:

За съжаление тогава не успяваме с оръжие да осъществим националното си обединение така, както ни се е искало, но пък оцеляваме в една страшна война, каквато историята не е познавала дотогава, сами срещу целия свят, заедно със само трима съюзници, които за разлика от нас, не оцеляват накрая.

Не оцелява дори и Руската империя, която въпреки че започва войната на страната на победителите, в резултат от нея губи територии колкото няколко Българии и накрая пропада в блатото на болшевизма.

Нововъзникналото Кралство на Сърби, хървати и словенци, въпреки че изглежда на картата като една реализирана великосръбска мечта, всъщност претърпява чудовищни човешки жертви и разрушения, както при създаването си в резултат на тази война, така и при разпадането си в края на века. Следвоенните години там се характеризират най-вече с глад и бедност, въобще цялото управление на крал Александър Караджорджевич е запомнено като един тежък период за населението. Достатъчно показателен е фактът, че няма нито един негов паметник и дори нито една улица в Белград на неговото име.

Румъния постига националното си обединение през 1919 г., но успява да му се порадва точно 20 години преди да загуби Южна Добруджа, Бесарабия и Буковина, които са им губи още в началото на Втората световна война.

Гръцката „Мегали идея” пък се срива с гръм и трясък още през 1922 г. Въпреки че по Севърския договор им е дадена Източна Тракия и Западна Мала Азия (с изключение на Истанбул и проливите) и дори при избухналата Гръцко-турска война войските им стигат чак до Централна Мала Азия. Всичко това обаче го губят впоследствие и то съвсем не без наше участие.

Голяма част от количествата оръжие и боеприпаси на разоръжената българска армия, които Антантата трябва да прибере, всъщност са нелегално изпратени на закъсалите откъм въоръжение и снабдяване турци. Дори преследвани от гърците части на турската армия са допуснати да се спасят и презимуват на българска територия. Благодарение на тези оръжия и боеприпаси Ататюрк успява да разбие и изгони гърците от Мала Азия и Източна Тракия. След това идват страшни погроми и изселвания над понтийските гърци населяващи тези земи. Тъй че макар и леко индиректно все пак им го връщаме на гърците за гоненията над етническите българи на тяхна територия.

В резултат на всичко това не само България, но в крайна сметка и никоя друга от балканските страни не постига националното си обединение. Поне не и така както всяка от тях си го представя, че то трябва да изглежда.

Не на последно място трябва да се обърне внимание и на положението с дадените жертви в Световната война. Това най-голямо военно усилие, което нацията ни някога е полагала, достигайки до най-високото мобилизационно напрежение в света от близо 21% (над 800 000 армия към 1918 г. при население от около 4 милиона души). Тоест всеки пети гражданин на страната е на фронта, или буквално всеки здрав мъж в активна възраст.

Въпреки това всички жертви, които даваме през Първата световна война (загинали в битка, безследно изчезнали, убити цивилни, умрели от болести, глад или по друг начин свързан с войната) са около 180 000 души (само около 3% от населението).

За сравнение съюзниците ни от Германия дават 2 800 000 жертви (4.3% от населението й), Австро-Унгария – 2 милиона (4% от населението), Османската империя – близо 3 милиона (15%). Дори и държавите от победилата Антанта – Англия, Франция и Русия дават по над 1 милион жертви всяка. От Балканските страни само Гърция дава по-малко жертви от нас – около 160 000 жертви (3.5%), но при положение, че нейното участие във войната е съвсем кратко и като процент от населението жертвите им са повече от нашите. Румънците дават цели 600 000 жертви (8%) – над три пъти повече от нас. А сърбите дават общо близо 1 200 000 жертви (27%), или почти седем пъти повече от нас. С други думи – в тази война загива всеки 4-ти сърбин и всеки 34-ти българин.

Погледнато от този ъгъл, другите губят доста повече от нас, защото в крайна сметка по-важно от човешкия живот няма. Етническите българи, които след войната остават в пределите на други държави (или пък имигрират у нас) все пак са живели своя живот, добър или лош – субективен въпрос. Докато всички тези хора, стоящи зад горните цифри, които ние наричаме врагове, приключват земния си път през тази война и евентуалните им потомства никога не се появяват на този свят. Докато нашите потомства, тоест – ние, сме си тук, едва 3% само са си отишли тогава.

В много голяма степен това се дължи на силата на тогавашната българска армия, която изнася цялата война на чужда територия. Интересен факт е, че примирието с Антантата е подписано в момент, в който нито един български войник не се намира на предвоенната територия на страната и по трите фронта на които сме воювали в тази война, като по този начин тя не допуска разрушения и жертви на наша територия. Реално българската армия се предава непобедена, но фактът че не успяват да я разбият или пленят и че тя все още е една крупна и боеспособна сила, именно издейства тези по-изгодни клаузи при мирните преговори спрямо тези към нашите съюзници.

Както виждаме „смъртта” не е била чак толкова черна, може би в най-голяма степен благодарение на армията. Разбираемо е, че тогавашната загуба е доста горчива и трудна за преглъщане чаша, но не е нужно винаги да гледаме от мрачната страна на нещата. Хубаво е, че въобще сме оцелели в онзи глобален пожар отпреди 100 години и е хубаво, че знаем историята си и можем да си извадим поука от нейните грешки за да не ги повтаряме никога повече.

А дали ще го направим, зависи единствено от самите нас и от никой друг.

Такава и още подобни истории, свързани с Първата световна война могат да бъдат намерени в новата книга посветена на 100-годишнината от тези събития. Книгата е „Във вихъра на Великата война” и излиза от перото на автора на тази статия – Радослав Тодоров. „Във вихъра на Великата война” излиза от печат на 20 май, а премиерата е на 17 май. Повече информация ТУК.