Руските военнопленници от Втората Световна война разказват

| от |

По време на Втората Световна война можем да открием, че България се намира на сериозен кръстопът между два лагера – този на СССР и този на Нацистка Германия. България никога не изпраща войници срещу СССР и никога не влиза пряко в битка, ако не броим изпращането на армия в Македония, която обаче, поне според показаните архиви, посочва и много по-мирна и спокойна анексация.

Не знаем дали е дори правилно да говорим за анексация, тъй като местното население е съставено предимно от българи, а Георги Димитров все още се намира в Москва и продължава да чака своя момент, когато ще получи една цяла държава, която смело да унищожава през следващите години. Ако се чудите каква точно война е водила България по време на Втората Световна война, то това със сигурност е хибридната такава.

Достатъчно е да обърнете внимание на вестниците, които се издават преди и след 9-ти септември и ясно описват какви са основните партньори на страната в този период. Не можем да отречем, че немската пропаганда е била в пъти по-добра от съветската – наричана още болшевишка – и не е трудно да открием, че наследниците на немския модел ще имат доста сериозни проблеми при опитите си да наложат мнение. Добрата новина е, че поне може да се открие още един особен елемент – липсата на каквато и да било интелигенция, позволяваща някаква съпротива или откъсване от съветското влияние.

Интересен факт е, че Сталин отдавна е успял да задейства своята лагерна система и да неутрализира всеки един противник, който се изправя на пътя му. Хиляди изчезват в Сибир и никой не се интересува колко и какви са жертвите. Страхът, че Йосиф може да бъде свален много бързо от своя трон, автоматично го кара да прибегне до крути и жестоки мерки. Интересен факт, е че когато Нацистка Германия настъпва и прекрачва границите на СССР, зад нейните мотиви се крият и достатъчно разумни причини.

На първо място ще разберем от самия Гьоринг, че СССР е искал да повтори своята офанзива във Финландия и да започне да добива метали от територията на Швеция. Това, което се случва на 9-ти септември, реално е било оркестрирано за много по-рано, а след като Украйна е подчинена и практически е сателит на СССР, Германия вече вижда и заплахата от три фронта. Преди да се стигне до отваряне на Източния фронт, Гьоринг няколко пъти напомня, че Молотов никога повече не се е опитвал да потърси контакт или да поддържа дипломатическите отношения с Германия.

След като войната е неизбежна, а Червената армия има нужда от оръжие, което за още по-голяма беда ще започне да получава от запада, източният фронт ще бъде особено жесток. Интересен факт е, че през 1941 г. идва и онази политика, в която руснаците, в своето сериозно отчаяние, започват да мотивират своите войници с куршум в тила, ако се опитат да отстъпват. Нещастният руски войник е принуден да избира смъртта си, а малцината, които са заловени, те разказват друга история.

Приемаме, че в тази война има само една жертва и това е обикновеният войник, не говорим за идеология, не говорим за политика на воюващите, а за онези, които трябва да носят пушка на фронта. Историята знае, че когато полети първия куршум, всички опити на дипломацията са загинали, но ето какво разказват пленените руски войници на германците, когато попадат в плен. Обикновено задържаните имат нужда от 1-2 седмици, пише военния кореспондент Г. Дитикер и започват да говорят.

Мнозина очакват своята сигурна смърт, което не е изключено в края на войната, когато се погазва всяка една конвенция, при това от двете страни – Германия и СССР.

„Чакаме да ни заколите. Така ни бяха казали комисарите: да се биехме колкото можем повече, защото иначе вие сте щели да ни изколите до един.“

Това са репликите на един от задържаните руски войници, които все пак решават да проговорят в плен.

„Страх ни беше не само от вас. В тила на ротата полкомът остави двама партийци с картечница, да стрелят по нас ако отстъпихме.“

Друг руснак допълва:

„А при нас убиха трима, които бяха казали, че положението е неудържимо и трябва да отстъпихме, единият беше офицер. Болшевиките го убиха.“

Германците се изненадват от този отговор и питат защо болшевиките са посочени като други хора, обикновено немската армия вярва, че всички руснаци са болшевики. На този въпрос отговаря задържан балтийски моряк, който има някакво образование и може да върже няколко думи на немски:

„Болшевиците заповядваха, ние изпълнявахме, те бяха господарите, ние – слугите. Кой ни е питал нас какво мислим и какво искаме? Подкараха ни и ни изправиха между два огъня: едните стреляха в очите, другите в тила. Ние не знаехме вече кой е наш враг, но все пак повече ценяхме тези, които не ни нападаха в тил. А и преди войната не беше по-добре. Ето на – мене ме пратиха в едни стоманени заводи. А пък аз съм син на лекар и исках да стана лекар. Една сутрин мен ме нямаше в къщи, бях отишъл в университета. Дошъл един човек от партията и рекъл на майка ми:

„Наталия Павловна, утре синът ви да се яви на работа във фабриката.“

Майка ми казала, че съм лекар, но той не се интересува, политрезидиумът решил да стана работник, защото трябвали работници. Какво да правя, ако не идех, щяха да ме пратят на по-лоша работа, пък майка ми щяха да я тормозят.““

Руснаците описват тъжна и грозна картина на живот с гладно и запуснато население, докато в Москва само Сталин се радва на цялото охолство.

Посочените снимкови материали показват и други интересни факти. По думите на издание „Илюстрована политика“, пратеници на Международния Червен Кръст разглеждат и описват живота на руските пленници. Не е същата съдбата на немците, които по-късно ще се окажат задържани в руските лагери.

Условията там са далеч по-зловещи и както се досещате, пратеници на Червен кръст не са били допускани. Ако превъртим историята с десетилетия напред, можем да открием и обърнем внимание на условията в руските лагери, където са изтезавани украинци. Някои практики от войната очевидно не се забравят.

 
 
Коментарите са изключени за Руските военнопленници от Втората Световна война разказват

Повече информация Виж всички