Постигали ли са някога терористите целите си

Тъй като тероризмът еволюира през 19 век, политически и религиозни групи се насочват към световни локации от Непал до Ню Йорк, от Париж до Перу, а също и Манчестър, Мелбърн, Техеран и Лондон. Но дали такива тактики някога са изпълнявали целите си? Няколко историци оценяват целите и последиците от терористични кампании.

Розмари О’Кейн – почетен професор по сравнителна политическа теория в университета Кийл

Тероризмът е стратегия, при която умишления удар по невинни хора е от съществено значение. В съвремието към тероризма за първи път залитат делегатите на Италианската федерация в Анархисткия интернационал през 1876 г. „Пропагандата чрез делото“ се застъпва като средство за дестабилизиране на правителството и събиране на подкрепа за свалянето на съществуващата буржоазна система, като целта на Федерацията е да замени тази система с нейната интерпретация на социализма. След това 90-те години на 19 век стават известни като „десетилетието на бомбата“; през 1894 г. френски анархист, Емил Анри, бомбардира препълнено парижко кафене.

Две от целите на подобни шокиращи актове – пропаганда и събиране на подкрепа – достигат апогея си на 11 септември 2001 г., когато членове на Ал-Кайда отвлича два самолета и атакуват Световния търговски център в Ню Йорк. Високата драматичност на акта и броя невинни жертви – близо 3000 – постигна публичност в световен мащаб и стимулира не само вербуването, но и подражанието. По отношение на тези цели тероризмът успява – когато даден акт привлича публичност и новобранци.

Но както стана ясно от анархистката позиция от 19 век, тероризмът като стратегия има политически цели: първо, дестабилизация на управлението; второ, замяната на въпросното управление. За Временната ирландска републиканска армия (PIRA) тероризмът означава обединена Ирландия; за Тигрите за освобождение на Тамил Илам, тамилска държава в Шри Ланка; според хартата на Хамас от 1988 г. отхвърлянето и замяната на държавата Израел.

Постига ли обаче политическите цели на извършителите си? Преди щях да отговоря „не“. Сега не съм толкова сигурна. През 21-ви век терористичните групи – най-вече онези, които се занимават с „глобален джихад“ – често нямат ясни политически цели, като някои дори не поемат отговорност за своите действия. Сега средствата – жертвата на живота на извършителите – изглежда са самоцел: мъченичество и преминаване към (и възнаграждение в) небето, което „свещената война“ твърди, че ще донесе.

Адриан Гелке – почетен професор в Училището по история, антропология, философия и политика в Университета Куийнс

Има ясни примери за постигане на тактически успехи на тероризма. Една от най-известните е паралелните атаки с два камиона-бомби срещу казарми в Бейрут на 23 октомври 1983 г., при които загиват 241 американски и 58 френски войници. Тези атаки предизвикват бързото изтегляне на американските и френските мироопазващи сили от Ливан. Резултатът от този акт е, че използваният метод продължава да се копира.

В същото време може с увереност да се твърди, че терористите рядко постигат своите крайни стратегически цели. Но причината за това е по-малко успокояваща, отколкото изглежда. Тероризмът е малко като предателство. А последица от (редкия) успех на предателството е, че на участниците вече не се гледа като на предатели.

Нашето отношение към смъртоносното политическо насилие се влияе дълбоко от това дали то постига целите си. Най-общо казано, насилието е инструмент – средство за постигане на целта. Това важи за политическото насилие, почти по дефиниция. Можем да отхвърлим насилието, дори ако сме съгласни с края и вярваме, че то е ефективно средство за постигането на тази цел. Можем обаче да спрем да наричаме хората, замесени в такова насилие, терористи. Вероятността при такива обстоятелства е по-голяма да се съсредоточим върху целите на насилието и контекста, в който то се е случило, отколкото върху това, което то е довело до жертвите му.

Чарлз Тауншенд – почетен професор по международна история в Университета Кийл 

Многократното използване на тероризъм през последните два века показва, че – на някакво ниво – той работи. Може би нито една от 20 терористични групи не „успява“ да постигне крайната си цел; повечето такива цели са изключително амбициозни. Но са постигнати редица по-малко амбициозни цели – някои доста лесно.

Една от най-елементарните мотиви за тероризма е простата необходимост да се предприемат действия в нетърпима ситуация. Както руският популист Александър Улянов (по-големият брат на Владимир Ленин) пита: „Какво мога да направя, ако няма друг начин?“ За Гудрун Енслин от крайно лявата Фракция Червената армия (германска терористична банда от 70-те години, известна още като групата Баадер-Майнхоф), „думите са безполезни без действие“. Терористичните действия по своята същност са скандални – целта им е да шокират – и, както всяко обемно насилие, неизменно привлича общественото внимание.