Съществува ли нищото

Представете си, че чувате шум през прозореца. Може да е куче, което лае, или може би дете, което крещи. Но когато ставате и поглеждате, няма нито куче, нито дете. „А!“, казвате си, „там няма нищо„.

Често казваме подобни неща – „нямаме нищо“ или „няма нищо“. Но това, което имаме предвид, разбира се, е, че нямаме конкретно нещо. Когато погледнем навън, всъщност има много неща – дървета, къщи, коли… – но конкретното нещо, което имаме предвид, го няма.

Дори и да гледаме в напълно празна стая, там пак ще има неща – например, въздухът, който е съставен от молекули.

Но каква е ситуацията в космоса – там няма въздух, нали? Да, но всъщност има молекули и в космоса, само че те са толкова малко, че той е предимно празен – вакуум. Може да мислим, че празнотата, която виждаме между звездите на нощното небе, където има много малко молекули, ще бъде и мястото, където ще намерим „нищо“.

Оказва се обаче, че когато погледнем нагоре, всъщност не виждаме „нищо“: това празно пространство е изпълнено с енергия, която е нещо, дори ако не можем да я пипнем с ръка. Енергията е това, което кара нещата да се случват.

Тя никога не изчезва и никога не се създава от нищото. Когато тичаме, например, енергията в движението ни идва от енергията, която сме получили от храната, която сме яли. Когато спрем, тази енергия преминава в топлина и оказва незначително въздействие върху движението на Земята, когато краката ни въздействат срещу нея като спираме.

Айнщайн осъзнава, че енергията и частиците са двете страни на една и съща монета. Най-малките неща, за които знаем – като частици, които са повече от милион милиарда пъти по-малки от нас – са направени от енергия. Преди около век учените разбират, че тези малки неща действат различно от по-големите неща във Вселената. Тяхното поведение не може да бъде предсказано точно и може да бъде описано само със създаването на нова наука – „квантова механика“.

Хендрик Казимир

Частици и античастици

Това също означава, че вакуумът също не е точно нищо. Малките частици в него могат да срещнат своите точни противоположности, „античастици“ и когато това се случи, те взаимно се компенсират и изчезват, но това оставя след себе си енергията, която изначално ги е създала.

Вакуумът в космоса всъщност е „супа“ от енергия и двойки частици и античастици. Холандският учен Хендрик Казимир предложи начин за доказване на това още през 1948 г. – и половин век по-късно установихме, че той е прав.

Тази енергия във вакуума също кара вселената да се разраства с времето, както когато надуете балон.

Но във вакуума на космоса има и други неща. Пространството съдържа „полета“, които са начин учените да опишат влиянието, което нещо може да има в даден регион от пространството. Например Земята привлича Луната през космоса чрез поле, наречено „гравитация“.

Когато известният физик Алберт Айнщайн открива как работи гравитацията, той разбира, че пространството всъщност има форма. Нещо с голяма маса, като звезда или планета, огъва пространството около себе си, както метална топка в средата на разпънато одеяло, кара одеялото да вдлъбне и да промени формата си. Ако пространството има форма, тогава със сигурност то не може да бъде нищо.

Така изглежда, че няма да намерим абсолютното „нищо“ никъде в нашата вселена. Може би тогава мястото, където ще го намерим, е отвъд нея. Това обаче може да е невъзможен въпрос. Вселената е мястото, където е пространството, където са нещата и енергията, и където е времето.

Извън Вселената?

Физикът Стивън Хокинг обяснява, че вселената няма граници нито в пространството, нито във времето. Когато сте вътре в къща, стените са границата и можете да мислите какво има отвън, може би дори да го видите през прозорец. Но ако вселената няма граници, тогава няма такова нещо като „извън“ (или „преди“) нея. Можем да наречем това нямане „нищо“, но би било по-добре да кажем, че е липсата на каквото и да било.

Концепцията за „Нищо“ съществува като идея. Можем да използваме я използваме, за да броим: идеята за „нула“ е била използвана още преди 4000 години, а овалният символ, който използваме днес, за да обозначим, се появява преди повече от 1000 години.

Може би това е единственото място, където съществува „нищо“: като идея в съзнанието ни.