Първият светофар в света

6-метрово чудовище се издига по средата на пътя, между Бридж Стрийт и Грейт Джордж Стрийт в Лондон.

Построена от инженери, проектирана от железопътен управител и одобрена от Парламента, конструкцията има толкова сериозна цел за времето си, колкото странен е и външния й вид: да предпази пешеходците от движещите се карети и да предпази улиците пред Сградите на парламента от тапи и задръствания. На 9 декември 1868 г. Лондон става първият град, който има светофар.

Днес това съоръжение едва ли ще бъде разпознато за какво служи. Защото в сравнение със съвременните светофари на всеки ъгъл, тази лампа е архитектурен спектакъл. „Готическата ламперия в основата поддържа куха чугунена колона, боядисана в зелено и облечена с позлата, която най-отгоре завършва с дебела метална намотка, обхваната в горната част от листа, които изглежда поникват около осмоъгълна кутия, в която са лампите“, пише Джеймс Уинтър в London’s Teeming Streets.

Въпреки крещящия си дизайн, лампата е чудо и вестниците увенчават успеха й, а инженерите прогнозират подобни да се появят на всяка улица с придружаващ ги полицай, който да ги управлява.

Лондон, 1886

Лондон от 19 век е опасно място за пътуващите. Средновековният град е построен по маршрути, които следват река Темза, а Индустриалната революция довежда повече работници и конски каруци от всякога досега по тесните пътища. Когато през 1803 г. една карета се поврежда и предизвика задръстване по главната пътна артерия, известна като Странд, двама мъже и жена се оказват заклещени между каруците за въглища и смачкани до смърт. През 1811 г. Лондонският мост приема за един ден 90 000 пешеходци, 5500 превозни средства и 764 коня. И този потоп от хора само расте. Към 1850 г. около 27 000 пътуващи ежедневно влизат в града от съседните градове като те представляват само 1/10 от общия брой работници, повечето от които идват пеша или омнибус (голяма карета, теглена от коне).

„Трафикът зашеметява посетителите на града“, пише Джери Уайт в „London in the Nineteenth Century“. „В Уест Енд шумът – според френско-американския пътешественик Луис Симонд – е един вид равномерно бумтене и клатене, подобно на това, което се изпитва в голяма мелница с 50 чифта камъни.“

Един турист коментира огромното струпване от превозни средства. Друг отбеляза, че придворните седят в каретите си, облечени в изискани дрехи и хапват бисквити, докато чакат края на дългата „блокировка на движението“. Според историка Джудит Фландърс, „Естеството на конния транспорт предполага, че някои забавяния са неизбежни.“ Както тя пише в The Victorian City: Everyday Life in Dickens ’London, „Бяха направени планове за подобрение. И преправени. И след това отново преправени.“ Междувременно средно трима или четирима души умират при улични инциденти всяка седмица.

Липсата на правила за движение само усложнява проблема. Всяка улица има различни правила за това как трябва да минават хората по нея и дори тогава тези правила рядко се спазват. Но железопътният мениджър Джон Пийк Найт има възможно решение. Найт вече бе оставил своята следа, що се отнася до безопасността на релсовия транспорт – той е първият, който поръчва вагоните да бъдат осветени с електричество, и е сред първите, които инсталират сигнализация (звънчета, вързани с връв), която позволяват на пътниците да накарат кондукторите да спрат влака. През 1865 г. той предлага да се използва семафорен сигнал по улиците в Лондон, моделиран по принципа, който вече се използва на железопътните линии. Стълбът ще включва две червени ръце, спуснати, когато движението може да се минава свободно, и вдигнати, за да предупредят шофьорите да спрат и да позволят на пешеходците да преминат.

Железопътен семафор

Идеята бързо преминава от столичната полиция към парламента и до 1868 г. е одобрена. Полицейският комисар Ричард Мейн отпечата 10 000 брошури и ги разпространява из града, за да предупреди шофьорите и пешеходците за новата промяна. Трафикът ще използва семафорите през деня и червените и зелените газови лампи през нощта, като всички те се управляват от служител – макар че дали полицейските служители имат всъщност правомощието да ограничават шофьорите по какъвто и да е начин, е на тема за обсъждане сама по себе си.

Но когато лампата е поставена, шофьорите изненадващо я следват. „Редовните шофьори са доста и в доста неочаквана степен следват сигналите, независимо дали абсолютно спират ли само намаляват скоростта“, отбелязва Illustrated Times в началото на 1869 г. The South London Chronicle пък съобщава: „Ако очакванията на изобретателя се реализират, подобни съоръжения несъмнено ще бъдат бързо издигнати в много други части на мегаполиса.“

Уинтър отбелязва, че човекът, донесъл уличната лампа в Лондон, е особено възторжен. „Найт, доволен от очевидния си успех, скоро предсказва, че сигнализацията му ще се появи на Флит Стрийт и други важни кръстовища.“