Как пандемията може да подобри живота
В края на 19 век 1 на 7 души по света умира от туберкулоза, а болестта се нарежда на трето място сред причините за смърт в САЩ. Лекарите постепенно започват да приемат научната теза на германския лекар Роберт Кох, че туберкулозата се причинява от бактерии, но това става бавно сред широката общественост и повечето хора обръщат малко внимание на поведенческите си навици, които допринасят за предаването на болестта – те не разбират, че нещата, които правят, могат да ги разболеят. В книгата си „Белодробна туберкулоза: Съвременна профилактика и лечение в специални институции и у дома“ („Pulmonary Tuberculosis: Its Modern Prophylaxis and the Treatment in Special Institutions and at Home“) С. Адолф Нопф, специалист по туберкулоза, практикувал медицина в Ню Йорк, пише как веднъж наблюдава няколко от пациентите си да пият от една и съща чаша, както и други пътници във влак, дори когато „те кашляха и се отхрачваха доста.“ Често се случва членовете на семейството и дори непознати да споделят чаша за пиене.
Под ръководството на Нопф, през 90-те години на 19 век, здравният отдел на Ню Йорк стартира масирана кампания за обучение на обществеността и намаляване на предаването. Кампанията за обществено здраве „Война срещу туберкулозата“ обезсърчава споделянето на чаши и подтиква отделните щати да забранят плюенето в обществени сгради и транспорт, както и по тротоарите и други открити пространства – вместо това насърчава използването на специални плювалници, които да бъдат редовно и внимателно почиствани. Не след дълго плюенето в публичните пространства започва да се смята за неприлично, както и пиенето от общ съд. Тези промени в общественото поведение спомагат за успешно намаляване на разпространението на туберкулозата.
Както виждаме днес с коронавируса, болестта може да повлияе дълбоко на обществото – възпрепятствайки рутинни дейности и разклащайки нерви, докато се разпространява от човек на човек. Но последиците от епидемиите винаги ги надживяват. Болестта може да промени трайно обществото, а често и за добро: като създава по-здравословно поведение и подобрява инфраструктурата – неща, които днес считаме за нормални.
Ню Йорк, 1858
През 19 век градските улици в САЩ преливат от мръсотия. Хората изхвърлят вестници, остатъци от храна и други боклуци през прозорците си директно по улиците. Конете, които са основна задвижваща сила на транспорта, допринасят за мизерията, сещайте се как. Когато пък някои кон умре, той става различен вид опасност. В „Портрет на един нездрав град“, професорът от Колумбийския университет Дейвид Роснър пише, че тъй като конете са толкова тежки, когато един от тях умира в Ню Йорк, „трупът му е оставен да гние, докато не се разпадне достатъчно, за да може някой да прибере парчетата. Децата често играят с мъртвите коне, които лежат по улиците.“ Повече от 15 000 конски трупа са събрани и изнесени от улиците в Ню Йорк през 1880 г. Човешките отпадъци също са проблем. Много хора изпразват гърнетата си през прозорците. Тези, които живеят в жилищни сгради, не разполагат със собствени съоръжения, а 25 до 30 души споделят едно „отходно място“. Тези места съответно често преливат, докато мръсотиите не бъдат извозени и изхвърлени на близкото пристанище.
Тъй като гражданските и здравни лидери започват да разбират, че честите огнища на туберкулоза, тиф и холера, които опустошават градовете им, са свързани с боклука, те започват да създават организирани системи за изхвърляне на човешка урина и изпражнения. Подобренията в технологията спомагат за процеса. Длъжностните лица започват да въвеждат системи за филтриране и хлориране на водоснабдяването. Вътрешните тоалетни се появяват бавно поради разходите, които изискват, проблеми с контролирането на миризмите и необходимостта от водопроводна система. След подобрения модел тоалетни, които имат казанче и система за почистване, на Томас Крапър през 1891 г. обаче, тоалетните стават популярни, първо сред богатите, а след това сред средната класа. Водопроводни и канализационни системи, съчетани с реформа на жилищните сгради, помагат за отстраняването на екскрементите от обществените улици.
Болестта радикално подобрява и аспекти на американската култура. Когато лекарите започват да вярват, че добрата вентилация и чистият въздух могат да предотвратят болестите, строителите започват да добавят веранди и прозорци към къщите. Инвеститорите в недвижими имоти използват тенденцията на пазара да мигрира на Запад, което кара лекарите на изток да убеждават хората да се преместят на хиляди километри от претъпканите, мръсни градове.
Част от тези настроения продължават и днес. Въпреки че знаем, че слънцето не убива бактериите, добрата вентилация и времето, прекарано навън, са от полза за децата и възрастните, като насърчават физическата активност и подобряват настроението – а достъпът до външни пространства и паркове все още е фактор за купувачите на жилища. Това „лекуване“ на чист въздух в крайна сметка подтиква изучаването на климата като официална наука, тъй като хората проявяват интерес към температурата, налягането и други метеорологични фактори с надеждата да определят „идеалните“ условия за лечение на болести.
Епидемиите от миналото установят известен алтруизъм в САЩ. По време на епидемията от жълта треска от 1793 г. филаделфийци безкористно се втурват да спасят своя град. Без официален план за кризата, кметът Матю Кларксън се обръща към доброволци, които събират дрехи, храна и парични дарения; да се направи импровизирана болница; и да се построи дом за 191 деца, временно или постоянно осиротели от епидемията. Членовете на Свободното африканско общество – институция, ръководена от и за чернокожото население на града – осигуряват 2/3 от болничния персонал, превозвайки и погребвайки мъртвите и изпълнявайки множество други медицински задачи.
Епидемия от дифтерия от 20 век в малък регион на територията на Аляска вдъхновява национален митинг на подкрепа – и създава Айдитарод (Iditarod), известната надпревара с шейни, теглени от кучета:
Когато през януари 1925 г. в Ном, Аляска, започват да се развиват случаи на болестта, градът е в беда. Дифтерийните бактерии произвеждат токсин, който ги прави особено смъртоносни, освен ако не се приложи серум. Този серум е лесно достъпен в продължение на десетилетия, но в Ном е изчерпан, а градът е недостъпен по шосе или море през зимата. Като се впускат в действие, 20 от най-добрите отбори по шейни в района доставят серума чак от Феърбанкс – 1100 километра – за рекордно време, изправени пред минусови температури. Доставката им на 2 февруари, плюс втора пратка седмица по-късно, успешно спират епидемията, спасявайки децата на Ном от задушаване, и вестници в цялата страна отразяват този подвиг.
