Джоан Кюран манипулираше радарите през Втората Световна война, но никой не призна нейните успехи

4 юни 2013 г. в град Хънствил, Алабама е един от обичайните летни дни. Синьо небе средни летни температури и достатъчно слънчева светлина за всеки един истински почитател. Всичко е по план, както са споделили самите метеоролози. По обяд същите ще започнат да улавят странни сигнали на радара. Наричат появата на обекта „петно“, което прилича на малка гъба на екрана.

Около 4 часа следобед, целия град ще бъде покрит от въпросния феномен, но слънцето ще продължава да се отразява в прозорците на сградите. Метеоролозите така и не разбират какво точно са наблюдавали, но едва по-късно става ясно, че това не е облак, а радарна шега. Същата обаче се използва от военните почти в цял свят. Източник на активирането е Редстоун арсенал, които, по това време, се опитват да използват летните дни, за да проведат някои особени военни тестове.

По-изненадващото е, че радарното петно е наблюдавано на модерна метеорологична система. Някои от по-подготвените и разумни учени ще се досетят, че това е ефект, наблюдаван от изследователката Джоан Кюран. Джоан е родена в Суанси на брега на Уелс и успява да запише висше образование през 1934 г. в Кеймбръдж.

Изучава физика и по-късно ще спечели пълна стипендия, докато през свободното си време се състезава с отбора по гребане. Докато завърши своята дипломна работа през 1938 г. вече ще е призована в лабораторията Кавендиш, откъдето по-късно ще вземе и докторска степен по физика. Именно там ще се срещне със своя бъдещ съпруг Самюел Кюран. През следващите две години двамата ще прекарват времето си в плуване и изследване на най-различни феномени. С избухването на Втората Световна война в Европа, двамата ще бъдат преместени в лабораторията в Ексетър още през 1940 г.

Първата им бойна разработка е бушони за измерването на близост, кооито по-късно ще се интегрират в различни оръжия и ще се смятат за съвършени при унищожаването на вражески ракети и самолети. Малко след сватбата на учените, Джоан ще бъде прехвърлена да работи в отдела по Телекомуникация. Ръководен от британски учени и военни експерти в разузнаването, там се разработва метод за скриването на самолет от вражеските радари – технология, която по-късно ще можем да забележим за първи път при самолетите Stealth.

Ръководител на изследването е Р.В. Джоунс, който много по-късно ще сподели цялата история за разработката в книгата си „Най-секретната война“. Радарните детектори измерват отражението на радио вълните и по-точно тяхната дължина. Когато една вълна е с една дължина, а се върне значително по-малка при отражение, радарът официално отчита обект. Оказва се, че повечето метали могат да отразяват пристигащите вълни, но също така могат да ги отклоняват.

Под правилните условия, второто може да създаде звукова бариера, която да говори за огромен обект, а в реалност да няма никакъв такъв – елемент, който е демонстриран над Алабама. Изследователите установили, че с помощта на няколкостотин рефлектора в небето, могат спокойно да отразят толкова радарни вълни, колкото е площта на тежък британски бомбардировач. Било достатъчно да се пуснат няколко самолета с отразителни ленти, които да симулират една мащабна военновъздушна атака, но в реалност такава никога да не съществува.

Когато Пърл Харбър е атакува през 1941 г. Кюран е прекарала цяла година в експерименти с метали и тяхната рефлективност на радарния сигнал. Опитвала се е многократно да увеличи размера на отразената вълна, както и неговата форма. В един момент дори започва да изследва и хартия с метални нишки, която може да играе двойна роля – материалите да се хвърлят за пропаганда, но и да създават огромна паника сред диспечерите.

През следващата година, дамата най-накрая се спира на рефлектори с дължина от 25 сантиметра и ширина от 1.5 сантиметра. Това са алуминиеви хартиени ленти, които тежат по-малко от килограм, когато са навити и могат да се поставят на водещия  самолет във формацията. При разгъване, същите могат да симулират една цяла редица от бомбардировачи. Диспечерите познават този ефект като „димка“.

През следващата година рефлекторните ленти са въведени за тестване и то във времето, когато съюзниците пускат операция Гомор над Хамбург. Това е една от най-тежките въздушни атаки, които продължават над седмица. Целият град е унищожен и жертвите са повече от 40 000 души. По това време съюзниците губят едва 12 самолета от изпратени 791. Успехът се дължи именно на рефлекторите на Кюран.

Една от най-големите диверсии е използвана на 5 юни 1944 г. срещу немските сили, които не трябвало да разбират къде точно ще бъде кампанията над Европа. При активирането им в деня на десанта, два радара официално излизат от строя. Операция Глимър изисква хвърлянето на милиони чучела над немските територии в северната част на Франция – колкото се може по-далече от Нормандия.

Кюран продължава своята работа и разработва други военни технологии, както във Великобритания, така и в САЩ – за известно време е дори част от Манхатанския проект. Нейните колеги споделят, че тя е наистина уникален талант, опитен изследовател и учен, който с лекота може да намира решения на много по-сложни проблеми.

Най-любопитното е, че в един момент става ясно, че някои от нейните разработки не могат да се препишат на Кеймбридж, защото не е имала диплома за всички посочени сфери. По-късно става ясно, че по това време жените не са имали право да доразвиват изследванията си в университета, а и реално тя самата не е имала време да довърши някои курсове, остава и само дипломата по физика.

През 1987 г. тя получава Докторска степен за всички свои проекти и през 1999 г. напуска този свят. Според Р. В. Джоунс, неговата колежка Кюран е направила много повече, отколкото нейният съпруг Сам. Като много други жени в науката, тя не е призната дълго време. След Втората Световна война се говори предимно за мъжете, които са дали своя принос. Нейните думи никога не са записвани или публикувани, никога не е давала интервюта, нито е била споменавана в различните изследвания.

Едва в последното десетилетие, когато се заговори за жените, Имперския колеж в Лондон създава нейна уикипедия страница и разказва историята на Кюран и нейните колежки. За мнозина е ясно, че днес е редно да се разказва повече за изследователките, особено след като добрият пример винаги дава резултати и мотивира повече дами да преследват кариера в науката, отколкото в инфлуенсърството.

Точно по тази причина ще открием и организации, които напомнят, че в науката полът не е от особено значение, особено след като повечето открития помагат на целия свят. За съжаление Кюран не остава много за своето развитие и няма как да предостави достатъчно информация за  филм или биография, остава известна само и единствено с това откритие, макар и през годините да се занимава с редица други експерименти. Липсват документите, които да докажат какво точно е правила и какво е постигнала.