Палавите монаси никак не са модерно явление
През юли 1531 г. Джон Лонгланд, епископ на Линкълн, се отправя към августинското абатство Мисенден в Бъкингамшир. Той има за задача да свика специален трибунал, който да разследва слухове за лошо поведение на монасите, които циркулират из енорията. Но той дори не може да си представи за какво става въпрос.
Малко след пристигането на Лонгланд разкритията идват много и бързо. Местният канонист Робърт Палмър е обвинен в плътски отношения с омъжената жена Маргарет Бишоп. Палмър признава, че е общувал с Маргарет, но настоява, че в момента, в който научава за истинските й намерения, вместо да се отдаде плътска връзка, той си тръгва. В опит да се измъкне от порицанието, той твърди, че абатът Джон Фокс е този, който всъщност споделя леглото на Маргарет. Абатът твърдо отрича контраобвинението, но сега пък той в под светлините на прожекторите. Той е обвинен в множество престъпления, включително непотизъм, финансови измами и прикриване аферата на Палмър с омъжената жена. Каноните също твърдят, че той е назначил сестра си за пивовар, без да се съобразява с нейния „неморален характер“. Малко след пристигането на сестрата, предсказуемо се разпространяват слухове, че е бременна, несъмнено последица от захождане с един от мъжете в абатството.
След разследванията Лонгланд произнася присъда и на двамата мъже, и нито един от двамата не я понася добре. Палмър е затворен за неопределено време, а абат Фокс е отстранен от длъжност.
Тази монашеска приказка е пример за познат културен стереотип: за развратният и аморален човек от духовенството. От персонажа Мазето на италианския поет Джовани Бокачо до абсурдния и безполезен сър Оливър Мартекст на Шекспир, литературата от XIV век до управлението на Хенри VIII, а и след това е пълна с духовници, които се държат лошо.
И стереотипът, както знаем, е жив и днес. Средновековните епископи, монаси, викарии, дори монахини, продължават да са представяни недостойно във филмите, телевизията, театъра и литературата. Те са най-забележителни не с непоколебимата си отдаденост на Божието слово, а със склонността си към разпуснатост, алчност, алкохолизъм и апатия.
Джовани Бокачо
Проблемът не е продукт на самодоволството или безразличието на властите. Напротив, гарантиранцията, че духовенството ще остане на своя пиедестал, е от първостепенно значение за средновековната църква. Всъщност църковните власти са толкова всеотдайни да спазват най-високите стандарти и да се предпазват от Божия гняв, че установяват механизъм за дисциплинарни действия в случай на отклонение от тази цел. В християнския свят манастирите, енориите и колежите са обект на чести посещения и оценки, извършвани от собствените им началници или епархийски епископи.
В Англия тези проверки се появяват за първи път към края на 13 век и стават все по-разпространени, което води до разпадането на манастирите през 30-те години на 16 век. Разследващите разкриват цяла гама от нарушения като душат навсякъде – като сексуално поведение, така и по-леки престъпления като небрежност, ходене в неподходящи дрехи и „публични игри на зарове“. Те също така държат отговорни духовниците и за банални нарушения като неподходящи тонзури (частта на главата, която остава гола) и спане по време на служба.
Властите бързо наказват тези, които бяха признати за виновни. Престъпниците могат да очакват срамни присъди, вариращи от принудително мълчание и ритуално гладуване до затвор.
И не е задължително да сте член на духовенството, за да бъдете наказани. През 1442 г. Ричард Грей си навлича проблеми, когато забременява Елизабет Уилъгби, бенедиктинска монахиня в Приорат Сейнт Майкълс в Стамфорд. Още по-лошото е, че Грей явно спи с Уайлъгби, докато живее в манастира със съпругата си. Обезчестеният човек е извикан пред епископ Уилям Алнуик, за да отговори на обвиненията в „светотатство и духовно кръвосмешение“, които той признава. Неговото покаяние, записано с необичайни подробности, включва бичуване, докато се разхожда из църквата в Стамфорд със свещ в ръка и облечен само в ленени дрехи, четири неделни дни. След това на бос крак трябва да отиде на поклонение в катедралата в Линкълн. Грей не успя да изпълни своето покаяние, защото се разболява, и е отлъчен от църквата.
Грей и Уилугби не са единствените, обвинени в сексуална неморалност. През 1500 г. Уилям Бел, надзирател на Грей Фреърс в Нотингам, е обвинен в „инконтиненция с друг мъж“ (т.е. хомосексуалност). За Джон Шрюзбъри, монах от абатството Дорчестър, се казва, че отвлича жена през 1441 г. и я е вкарал в камбанарията на манастира, където има плътски отношения с нея.
Средновековните духовници също имат има данни, че посещават публични домове. Най-известните са в Банксайд, южен Лондон, върху земя, собственост и под контрол на епископа на Уинчестър. Тези заведения са наречени „яхнии“, а жените, които работят в тях – „Уинчестърски гъски“. Някои от техните клиенти бяха несъмнено мъже от църквата.
