Голямото японско земетресение от 1923 г.
Първият трус удря в 11:58 ч. като произтича от сеизмичен разлом на 10 километра под дъното на залива Сагами, на 50 километра южно от Токио. Сегмент с размери 100 на 100 километра от Филипинската океанска плоча се забива срещу Евразийската континентална плоча, освобождавайки масивно количество тектонска енергия. Долу в доковете на Йокохама, най-голямото пристанище на Япония и нейния портал към Запада, стотици са се събрали да видят Императрицата на Австралия (RMS Empress of Australia), 190-метров луксозен параход, който отпътува за Ванкувър. „Усмивките изведнъж изчезнаха“, спомня си Елис Захариас, по това време млад американски военноморски офицер, който стои на кея, когато земетресението удря, „и за един забележим миг всички останаха вцепенени“ от „звука на силен гръм“. Секунди по-късно огромен трус събаря Захария и срутва целия кей, изсипвайки коли и хора във водата.
Датата е 1 септември 1923 г., а събитието е известно като Голямото земетресение в Канто, по онова време считано за най-лошото природно бедствие, което някога е удряло Япония, държава силно предразположена към земетресения. Първоначалният трус е последван няколко минути по-късно от 12-метрово цунами. Поредица от гигантски вълни помита хиляди хора. След това се появяват пожари, жънещи дървените къщи на Йокохама и Токио, столицата, изгаряйки всичко и всички по пътя си. Броят на жертвите е около 140 000, включително 44 000, които потърсят убежище близо до река Сумида в Токио през първите няколко часа, но намират гибелта си в пожар.
Трусът унищожава два от най-големите градове в Япония и травмира цялата нация, но освен това той разпалва и националистическите и расистки страсти – земетресението може да е стимулирало крайнодесните сили в момент, в който страната е между военна експанзия и приемането на западната демокрация, само 18 години преди Япония да влезе във Втората световна война.
Преди голямото земетресение в Канто Япония е пълна с оптимизъм. И нито едно място не символизира динамиката на страната повече от Йокохама, известен като Градът на коприната. Основан като първото „чуждестранно селище на Япония“ през 1859 г., 5 години след като американският комодор Матю Пери принуждава шогуна да отвори Япония за Запада, Йокохама прерасва в космополитен град с половин милион души население. Привличайки предприемачи, мигранти, търговци и шпиони от всички краища на света, пристанището се издига „като мираж в пустинята“, пише един японски романист. От крайбрежната алея, известна като Бунд, до Блъфа, квартала на хълма, предпочитан от чуждестранните жители, Йокохама е мястото, където Изток срещна Запада, и либералните идеи – включително демокрацията и правата на жените – вцепеняваха онези, които им ставаха свидетели. Номинираният за Нобел Хуничо Танизаки, който прекарва две години в Йокохама, където пише сценарии, се радва на „смес на силни западни цветове и миризми – миризми на пури, аромат на шоколад, аромат на цветя, аромат на парфюм.“
Йокохама след бедствието
Земетресението в Канто заличава всичко това за един следобед. Според оцелелите първоначалният трус продължава около 14 секунди – достатъчно дълго, за да събори почти всяка сграда на воднистата и нестабилна земя на Йокохама. Триетажният Grand Hotel, елегантна викторианска вила на брега на морето, давала подслон на Ръдиард Киплинг, Съмърсет Моъм и Уилям Тафт, се срутва, взимайки със себе си стотици служители. Двадесет редовни служители (емигранти) в Yokohama United Club, най-популярната кръчма в града, загиват, когато бетонната сграда пада. Отис Манчестър Пул, 43-годишен американски мениджър на търговска фирма, излиза от големия си все още непокътнат офис близо до Бунда, за да се изправи пред незабравима сцена. „Над всичко се бе издигнал гъст бял прах“, спомни си той години по-късно, „и през тази мъгла, все още в небето медно оцветено слънце грееше в този мълчалив и болезнен пейзаж.“ Раздухани от силни ветрове, се разразиха огньове от преобърнатите готварски печки и разкъсани газопроводи. Скоро целият град пламва.
Междувременно от зоната на разлома към брега на Хоншу се надига вода. Триста души загиват в Камакура, древната столица, когато вълна с височина 6 метра измива над града. „Приливната вълна помете голяма част от селото в близост до плажа“, пише Хенри У. Кини, редактор, базиран в Токио за списание Trans-Pacific. „Видях как 8-метров сампан (лодка) се издигна на покрива на опустошена къща. Голяма част от хълмовете, които гледаха към океана, се плъзнаха в морето.“
Въпреки че ударните вълни отслабват с времето, когато достигат през Канто до Токио, на 23 километра северно от Йокохама, много по-бедните квартали там, построени на нестабилна земя източно от река Сумида, се сриват за секунди. Тогава, както в Йокохама, избухват пожари, подхранвани от дървени къщи и хранени от силните ветрове. Земетресението унищожава градските водопроводи, парализирайки пожарната. Според един полицейски доклад пожари избухват на 83 места до 12:15 часа. Петнадесет минути по-късно те са вече на 136. Десетки хиляди японски работници намират убежище в празна земя близо до река Сумида. Пламъците обаче ги затварят от всички посоки, а след това в 16:00 ч. в района пламва 90-метрово огнен торнадо. От 44 000 души, които са там, само 300 оцеляват. Общо 45% от Токио изгаря, преди да умре последната жарава на инферното на 3 септември.
