Великите авантюристи: Халид ибн ал Уалид – Мечът на Бог
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
В началото на VII век Старият свят се променя завинаги. Римската империя и Персия, управлявана от Сасанидите, се впускат в колосален конфликт, продължил близо три десетилетия. Тази война унищожава мощта, богатството и влиянието и на двете държави и отваря вратите за издигането на нова велика сила – Арабският халифат. Огромната арабска империя впечатлява и до днес с размерите си, засенчвайки всички останали държави, съществували до тогава както като площ, така и като население. Тя е и първата империя, основана изцяло на принципите на една монотеистична религия – Ислямът. Разпростряна от Инд до Атлантическия океан, Арабия е държава, която преобръща представите на дотогавашния свят. Въпреки своето величие обаче, Арабският халифат нямаше да съществува, ако армиите на ранния ислям не бяха поведени в поход от един от най-великите пълководци в цялата човешка история – Халид ибн Ал Уалид, наречен от пророка Мухаммад – Саиф Аллах – Мечът на Бог.
Мека
Халид ибн ал-Уалид ибн ал-Мугира ал-Махзуми се ражда в края на VI век след Христа в град Мека. Точната му рождена година остава неясна, макар някои изследователи да посочват 592 г. като най-вероятната. Халид принадлежи към прочутия мекански клан Махзум, част от голямото местно племе курайши. Кланът Махзум се състои от няколко рода на богати търговци, предприемачи и посредници. Богатството на рода Мугира идва именно от търговията, която членовете осъществяват както в родната им област Хиджаз, така и отвъд рамките на Арабския полуостров – в Сирия, Месопотамия и Етиопия. Бащата на Халид – Уалид ибн ал-Мугира е търговски посредник и също така официален арбитър, кото действа като своего рода нотариус и адвокат при уреждане на сделки и спорове между отделните родове и кланове в Мека. Тази позиция го прави популярен и важен човек и отрежда почетно място на цялото му семейство. Майката на Халид – Асма бинт ал-Харит ибн Хазн, по-известна като Лубаба Младата произлиза от бедуинското племе хилал, обитаващо пустинните области източно от Мека. Халид израства както в относително заможната семейна среда в град Мека, така и сред суровите бедуини от майчиния си род и до края на живота си остава човек на двата свята – градската цивилизация и пустинното войнско съсловие. Няма точни сведения за първоначалното му образование, но предвид професията на баща му и високия статус но рода им, е по-вероятно Халид да е бил грамотен от дете.
Когато Халид навършва 18, в Мека се появява търговец, също от племето курайши, който се нарича Мухаммад и заявява, че получава послания от един единствен Бог – Аллах, който настоява за пълно и безпрекословно подчинение и отхвърляне на старите божества. Младяият Халид става един от най-непримиримите врагове на самообявилия се пророк и се нарежда сред най-агресивните гонители на първите мюсюлмани. Обсатновката в града се нажежава значително след 616 г., когато част от мюсюлманите са прогонени и бягат на юг, достигайки чак до Етиопия. През 622 г. Мухаммад и останалите му последователи напускате Мека и се отправят в изгнание (хиджра) на път към съседния град Ятриб, наречен в последствие Медина (град на Пророка). Мединците приемат Мухаммад, а заедно с него и новата вяра, която носи. През 624 г. меканците решават да се разправят с пророка и следовниците му и организират силен отряд, в който се сражават и голяма част от роднините на Халид. В кървавата битка при Бадр, мюсюлманите постигат първата си по-сериозна победа над меканците, а Халид губи общо 25 свои роднини в сражението, което го превръща в непримирим враг на Мухамад.
На следващата 625 г., курайшите организират нова войска, която атакува мюсюлманите в битката при планината Ухуд. Халид, един от малкото оцелели в предишното сражение, е поставен начело. Прилагайки хитрост, той успява да изведе най-добрите си конници в тила на мединската армия и да я разгроми напълно. Мухаммад се спасява на косъм след разгрома, а мюсюлманите са принудени да се затворят в Медина. През следващите две години двете страни водят локални стълкновения, завършили през 628 г. с подписване на договора от Худайбия, според който мюсюлманите имат право да се завръщат свободно в Мека за извършване на ежегодното си религиозно поклонение (умра). Скоро след подписването на мира между двете армии, Халид също приема исляма и преминава на страната на Мухаммад, вероятно усещайки, че мюсюлманите ще бъдат краен победител в битката за надмощие в Хиджаз.
Вече като пълководец на мюсюлманските сили, Халид участва в първата арабска експедиция, организирана от пророка срещу Римската империя. Арабските войски достигат Палестина и се опитват да нахлуят отвъд река Йордан, като по пътя си разграбват част от владенията на арабското кралство на Гасанидите, които са васали на Константинопол. Кампанията съвпада с разгара на персийско-римската война и вероятно е организирана с идеята, че римските войски няма да могат да окажат съпротива. За изненада на арабите, Теодор, брат на василевса Ираклий, успява да събере около 8-10 000 души от местните гарнизони и да пресрещне малката арабска армия – ок. 3500 души при Му‘та. Арабските сили са разгромени, но Халид, който поема командването след смъртта на другите генерали, успява да събере остатъците от армията, да отбие атаките на римляните и да се изтегли обратно към Арабия, без да допусне силите му да бъдат напълно избити.
През 630 г. Халид застава начело на бедуинската кавалерия в армията на Мухамад, когато мюсюлманите атакуват Мека и я подчиняват окончателно. Ал-Уалид не се свени да се сражава срещу старите си съюзници и роднини от племето курайши и с това спечелва доверието на пророка. Победата води до подчиняването на Мека и приемането на исляма от повечето курайши. Това сериозно засилва мюсюлманската армия и тя организира поход срещу съседния град ат-Таиф, контролиран от старите врагове на курайшите – племето такиф. Жителите на Таиф се съюзяват с едно от местните бедуински племена – хауазините, но дори и това не им помага в паметната битка при Хунаин, в следствие на която мюсюлманите завземат централен Хиджаз и създават стабилна база, от която започват следващите им завоевания. Халид отново се проявява в най-горещата точка на сражението и за награда му е поверено да опустоши едно от основните светилища на племето такиф, прибирайки плячката в собствените си джобове.
През следващите две години, Халид командва няколко мюсюлмански експедиции, насочени срещу бедуинските племена в пустинята Недж. Опитният пълководец нанася поражения на всичките си опоненти и ги принуждава да приемат исляма и да изпращат делегации с дарове, които да се закълнат във вярност на Мухаммад в Медина. Ситуацията се изменя рязко след смъртта на Мухаммад през 632 г. Повечето пустинни племена отхвърлят клетвите си за вярност и обявяват че се отричат от исляма. Преди да овладеят ситуацията, мюсюлманите трябва да изберат водач, който да наследи пророка. След поредица от политически машинации, начело на общността е избран свекърът на Мухаммад – Абу Бакр. Халид ал-Уалид подкрепя кандидатурата му и е възнаграден с командването на основните войски, изпратени да потушат бунта на бедуините. През следващите две години – 632-633 г., Халид води т. нар. война Рида, кръстосвайки надлъж и шир Арабския полуостров. Халид води общо 11 битки с бедуините. Не губи нито едно сражение и разгромява всеки, застанал на пътя му. В хода на кампанията, възползвайки се от отдалечеността на Медина, ал-Уалид често пренебрегва заповедите на халифа Абу Бакр и се разправя с победените си врагове така, както намери за добре, често отмъквайки жените им и цялото им богатство. Ударът, който нанася на племената е толкова сериозен, че през следващите 300 години пустинните зони остават под пълен контрол на халифата, без да вдигат повече въстания срещу върховенството на исляма. Едва през 634 г. новият халиф Умар издава заповед с която помилва бунтовниците и възстановява част от богатствата, които ал Уалид им отнема.
През 633 г. Халид организира експедиция срещу Месопотамия – сърцето на Сасанидска империя, възползвайки се от избухналата там гражданска война. Арабските войски нахлуват от юг, следвайки брега на Персийския залив и преминавайки през днешен Кувейт. Освен завоевание, похода цели да награди големите бедуински племена, които са се върнали обратно в лоното на халифата. Значителна част от армията на Халид се състои от бедуини от наново покорените земи. За тях това е шанс както да докажат верността си пред Абу Бакр, така и да се обогатят с голяма плячка от похода. Отрядът на Халид не е твърде многочислен, но това му позволява да се движи бързо, без да даде време на персите да организират по-голяма армия, която д аго пресрещне. Арабите преминават като вихър по десния бряг на река Ефрат, нанасяйки пет последователни поражения на малките персийски гарнизони, които допускат грешката да дадат открити сражения на Халид. Най-големият успех е превземането на търговския център ал-Хира, от където ал-Уалид събира значителна сума под формата на откуп от местното население, което изпраща към Медина. По пътя му на северозапад, Халид успява да привлече на своя страна повечето бедуински племена, живеещи в покрайнините на Месопотамия, по северния ръб на Арабската пустиня. По този начин се поставят основите на бъдещото завоевание на Ирак и разгромът на Сасанидска Персия.
След като помита персийската съпротива по Ефрат, Халид получава известие от Абу Бакр, че трябва да насочи войските си към Сирия, където други арабски отряди вече напредват срещу Римската империя. Халид и войските му преминават през Сирийската пустиня, разгромяват войските на Гасанидите и съюзните им племена при Палмира, след което се съединяват с основните арабски сили край търговския град Босра. Халид е поставен начело на арабската армия и първата му работа е да превземе Босра, превръщайки я в база за операции на мюсюлманите. След този успех, Уалид повежда армията си срещу римските гарнизони в района на Дамаск. След две последователни победи при Аджнадайн и Фахл, арабите отварят пътя към древния търговски център и го обсаждат. Арабите блокират Дамаск напълно, а подкрепленията, пратени към крепостта от римляните са разбити. Останали без шанс за спасение, местните нотабили подписват капитулация с ал-Уалид, като в замяна на запазване на живота и имуществото на гражданите, както и техните храмове, града се предава без повече сражения. Подобен модел, зададен от примера на Дамаск, се използва от тук нататък от арабите по време на експанзията им в Близкия изток за всички крепости, които избират да не оказват съпротива.
Битката при Ярмук
През 636 г. император Ираклий изпраща силна войска от около 40 000 души, която да възстанови имперското присъствие в Сирия и да прогони арабите, които през предишната година и половина завладяват днешните южна Сирия, южен Израел и Йордания. Халид който ръководи армията в Дамаск, е принуден да подели командването си с изпратения от халифа Умар генерал – Абу Джара, но след бърз военен съвет, всички арабски генерали решават единодушно, че планът за предстоящата битка и върховното командване трябва да останат в ръцете на ал-Уалид като най-опитен. Решението се оказва мъдро. В средата на август, 636 г. в продължение на шест дни армиите на римляните и арабите се сражават в равнината край река Ярмук. Халид успява да надхитри своите противници и прилага по-адекватна тактика, залагайки на любимите му контраатаки по фланговете. Най-сетне римските войски, изтощени от жегата и неспособността да надвият по-малобройният враг, падат духом и понасят разгромно поражение. Остатъците от армията са преследвани, избити или заловени и продадени в робство. Победата на Халид при Ярмук води до рухване на римската власт в близкия изток и вихрено настъпление на арабските войски из цяла Сирия, Палестина и Ливан. До края на 639 г. всички земи до планините Тарс и пределите на Мала Азия са завзети от Халид и Абу Убайда, изпратен от халифа Умар като административен управител на новозавладените земи.
През 639 г. Близкият изток е пометен от вълна на чума, която отнема живота на мнозина арабски първенци. Въпреки множеството му победи, халифът Умар отказва да назначи ал-Уалид за нов наместник на Сирия. Между двамата не съществува дружба, а и Умар се притеснява от прекомерната популярност и самоволност на генерала. Халифът прекарва царуването си в опит за налагане на централизирано управление в Арабската империя и в този смисъл наличието на един твърде самостоятелен генерал, който често игнорира заповедите от Медина, не пасва на концепцията на Умар за изграждащата се държава. По тази причина през 639 г. Халид е отстранен от командването на войски и започва да живее цивилен живот с богатствата, които си е спечелил.
Халид ибн ал-Уалид умира през 642 г. като мястото на смъртта му според един е град Хомс, който той е завладял четири години по-рано, а според други е столицата на халифата – Медина. Кончината му е посрещната с повсеместен траур от мюсюлманите. През следващите шестстотин години мюсюлманските хронисти от различни кътчета ислямския свят ще пишат за него възхвали и ще разказват различни легенди за живота му. В епоха на пророци, рухващи империи и въздигащи се нови велики сили, Халид ибн ал-Уалид успява да създаде свой собствен епос, който и до днес вдъхновява с разказите за величие, битки, плячка и безсмъртна слава.
