„Силата на перото“: Eмил Зола – разбунтуваният писател
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
Там където водите на Карибско море срещат Атлантика, вълните им се разбиват в един малък остров. Наричан е Дяволският, защото освен, че теченията край него са коварни, през XIX в. и XX в. на него са били изпращани френски каторжници и затворници с доживотна присъда. Това райско кътче се оказва ад за всеки стъпил на брега му. Ако не загинат от полудяване, болести и недохранване, заточените на него страдат от жестокости, проявявани от страна на стражите, а опиталите се да избягат намират смъртта си в коварните морски води.
Един от най-известните затворници лежали там e Алфред Драйфус, чийто процес поляризира френското общество на прага на ХХ в. Френският офицер, от еврейски произход, е осъден на заточение на Дяволския остров за държавна измяна, а именно – предаване на секретни военни документи на германските власти. Присъдата се оказва само искрата на последвалия пожар, който лумва из интелектуалния и държавен елит на Франция.
Последвалите журналистически разследвания ясно намекват, че реално Драйфус е осъден поради антисемитски причини, а не заради ясни и неоспорими факти. На 13 януари 1898 г., на първа страница на либералния вестник „Орор“, е отпечатано най-известното отворено писмо в историята със заглавие – „Аз обвинявам!“. Материалът се превръща в един от символите на свободата на словото. По това време авторът му вече се е оттеглил от политическата публицистика, но сериозността на делото, го кара да се завърне.
Той пише статията в продължение на 2-3 месеца, а резултатът е повече от впечатляващ. Мисловно тя е разделена на три части: първата, описва предисторията на случая, втората – излага фактите, а третата, най-силната – отправя открити обвинения. Той обвинява експертите по случая, цялото военно ведомство, както и президента на страната, че са допуснали невинен човек да получи толкова тежка присъда. Пет дни по-късно авторът е осъден на една година лишаване от свобода, а тълпата не го възвеличава, а точно обратното – получава множество заплахи за живота си. Той така и не доживява да види Драйфус освободен, но статията му се оказва катализатор за преосмисляне на делото.
Писателят е един от най-известните за времето си представители на френския натурализъм. Неговите романи се характеризират с детайлно претворяване на реалността и са като психологически профил на обществото. Той е също така е журналист, драматург и любител фотограф. Номиниран е два пъти за Нобелова награда за литература – През 1901 г. и през 1902 г., но така и не успява да получи това престижно отличие. Този политически активист с перо в ръка е Емил Зола.
Емил-Едуар Шарл Антоан Зола е роден на 2 април 1840 г. в Париж. Баща му – Франсоа има италиански корени и работи като строителен инженер. Заради работата му, семейството се мести в Екс-ан-Прованс, където Франсоа е натоварен със задача да изгради водоснабдителна система за града. Именно в това градче в Южна Франция преминава детството на Емил, но когато той е едва седемгодишен идилията е разрушена, тъй като баща му умира внезапно. Тежестта за изхранване на семейството пада върху раменете на майка му – Емили Орели Обер и следващите години са изпълнени с финансови затруднения и лишения.
Един от съучениците на Зола в местното училище е не друг а бъдещият художник – Пол Сезан. Двамата стават приятели още като деца и впоследствие продължават да са близки, когато се местят в Париж. Във френската столица Емил учи в Лицея „Сейнт Луи“, разположен в Латинския квартал. Той на два пъти не успява да вземе финалните си изпити и да получи диплома за средно образование. След тези неуспехи е принуден да прекъсне образованието си и да си търси работа. Следващите две години са тежки и неплодотворни. Емил е безработен, на прага на крайната бедност и дори според легендите се храни с врабчета, приклещени в решетките на таванския му прозорец.
През 1862 г., щастието му се усмихва и той е нает като чиновник в издателска фирма, а по-късно се издига до позиция в рекламния отдел. На 22 години, Зола вече е с ясното съзнание, че иска да преследва писателска кариера. Така паралелно с работата в офиса, започва да пише статии за различни периодични издания, а в свободното си време работи над бъдещия си роман.
1865 г. е важна за Зола и в професионален, и в личен план. Тогава на бял свят се появява първият му роман – „Изповедта на Клод“. Той е полуавтобиографичен и разказва за бурната любов между млад поет и момиче от улицата. Книгата не се приема радушно от обществото. Съдържанието на романа е провокативно и Емил привлича вниманието на полицията, а след това губи работата си в издателската къща. Същата година Зола среща шивачката Елеонор-Александрин Мелей. Тя е красива и стройна брюнетка и е била любовница на неговия приятел – Пол Сезан. Двамата се влюбват и започват връзка, която продължава пет години и е увенчана с брак през 1870 г.
През това време, Зола пише неспирно. Той бързо си намира работа като журналист, а в свободното си време работи над следващите си романи. През 1867 г. излиза „Терез Ракен“, който е големият пробив на писателя на литературната сцена. Той е разказ за страст и убийство, които оплитат участниците в мрежите на вината и водят до ужасни трагедии. Малко след това в съзнанието на Емил, започва да се заражда идеята за серия от романи.
Вдъхновение за това той черпи от „Човешка комедия“ на Оноре дьо Балзак. Така Зола създава своята знаменита поредица „Ругон-Макарови“, част от която са най-известните му романи. Тя се състои от 20 книги и разказва семейната история на членовете на две разклонения на един и същи род в периода на Втората Френска империя (1852-1870): „Не искам да описвам съвременното общество, а едно семейство, с което да покажа как то се модифицира според заобикалящата го среда…. Целта ми е да съм натуралист.“
Макар за своята близо 40 годишна кариера Зола да пише повече от 60 произведения и десетки статии поредицата „Ругон-Макарови“ се смята за короната на неговото творчество. Писателят влага много усилия в подготовката на поредицата. Той изучава в детайли описвания исторически период и изгражда цяло родословно дърво на измисленото семейство.
Почти всички главни герои в романите са представени още в първата книга – „Възходът на семейство Ругон“ (1871). На страниците на романите, Зола изследва въздействието на икономическите, социалните, политическите и военните фактори върху съдбата на фамилията. В „Убийството“ (1872) той се съсредоточава върху финансовите и поземлени спекулации около реновирането на Париж по време на Втората империя, а в „Търбухът на Париж“ (1873) изследва влиянието на Парижките Хали върху живота на хората, които работят в тях.
Едни от най-известните романи от поредицата са „Вертеп“ (1877), „Жерминал“ (1885), „Земя“ (1887) и „Доктор Паскал“ (1893). Първият показва последиците от злоупотребата с алкохол сред работническата класа. Той използва цветист и жаргонен език, което прави романът му да звучи много естествено. „Жерминал“ пък се счита за шедьовърът на Зола. Той описва взаимоотношенията между френската буржоазия и работническата класа, докато Земя“ дава поглед върху селското население в онази епоха. „Доктор Паскал“ завършва цялото 20-томно пътешествие в живота на рода Ругон-Макарови. Романът бележи и падането на Наполеон III от власт.
Докато творчеството на Зола ври и кипи от идеи, натурализъм, политика, страст и история, личният му живот е в застой. Емил и Александрин остават женени до края на живота му, но макар тя да го подкрепя в творческите му пориви и да играе добре ролята си на съпруга в обществените кръгове, двамата имат нещастен брак. Те нямат деца. Вероятно, защото Александрин на младини ражда, но е принудена да даде детето си за осиновяване и макар после да го търси, така и не го намира, защото се оказва, че е починало.
Също така след години се разкриват пикантни детайли от личния им живот. Двамата нямат страстна връзка. Те почти не са интимни един с друг и дори се смята, че този проблем битува още от началото на брака им. Някои изследователи приписват описанията на страст и голота в романите му на факта, че това е липсвало в реалния му живот, където студенината и отчуждението са били налице. Емил се променя дори физически – той напълнява, нещастен е и изглежда преждевременно остарял.
През 1887 г. животът на Зола се обръща на 180 градуса. Той отслабва, започва да се интересува от фотография и всичко това заради появата на нова жена в живота му. Жан Розеро е с 27 години по-млада от писателя. Тя работи като шивачка за съпругата му – Александрин. Двамата започват страстна връзка. Зола дори й купува апартамент в близост до дома си. Тя го дарява не само с любов, страст и внимание, но и с две деца – Дениз и Жак. Когато Александрин разбира за връзката им първоначално има скандал, но после тримата постигат негласно споразумение. Децата на писателя дори официално получават неговото фамилно име.
Малко преди да открие щастието в любовен план, Зола губи приятелството си със Сезан, с когото са заедно от деца. Причина за срива между двамата е романът „Шедьовърът“ (1886), в който Емил описва бохемският живот на художниците и един от героите прилича на неговия приятел Пол. Двамата така и не се помиряват.
В края на XIX в. Зола вече е известен писател, радва се на щастие в любовта, а вечерите прекарва в разискване на литературни въпроси с писатели като Ги дьо Мопасан и Жорис-Карл Юисманс. Този уют е нарушен от намесата му в аферата Драйфус. След като получава заплахи за живота си, Зола бяга в Лондон за известно време, след което отново се връща в Париж. На 29 септември 1902 г. обаче тялото на писателя е намерено бездиханно в дома му. Като причина се посочва задушаване с недоизгорели въглища. Макар първоначално това да се смята за инцидент, по-късни разкрития показват друга картина – как недоволни от неговото застъпничество за евреина-предател запушват комина му.
Известни писатели, художници и политици идват да изкажат съболезнованията си на смъртния одър на Зола. Първоначално той е погребан в гробището Монмартр, но през 1908 г. тленните му останки са преместени в Пантеона в Париж, където са и тези на Виктор Юго и Александър Дюма. Самият Алфред Драйфус участва във въпросното преместване, по време на което е прострелян от настроен срещу него журналист.
По времето на смъртта си Зола е не само един от най-известните европейски писатели, но е смятан и за деен боец за истината и свободата на словото. Гласът му остава да живее в романите му, на страниците на които героите му се борят със социална несправедливост, но и където техните действия водят до промени, от които обществото се нуждае. Както самият писател описва живота си: „Ако ме попитате защо съм дошъл на този свят, ще ви отговоря, че съм тук, за да го живея шумно.“
