Силата на перото: Елин Пелин – художникът с думи
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога.
Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
„После, трябва да имаме предвид, че книгата е за по-културен човек. Ние говорим, че масата не чете, че народът не чете. А трябва да се знае, че никъде масата не чете. Тя ще чете само тогава, когато ще засегнат нейните интереси…Защото от книга, от изкуство имат нужда духовно издигнатите хора.“
Според национално представително проучване „Българинът и четенето“, проведено от „Алфа Рисърч“ от септември 2022 г. 38% от анкетираните българи не са прочели нито една книга през 2022 г. Около 20% от пълнолетните българи не притежават никаква книга вкъщи или имат под 10 книги. Съгласно същото изследване 12% от българите са на мнение, че няма никакъв смисъл да се чете. Тези тенденции са стряскащи през XXI в., когато четенето става все по-достъпно благодарение на държавното образование и разпространението на книги на различни носители – от аудио до хартиени.
Различна е позицията на България в края на XIX в. – нач. XX в., когато се говори за „българското чудо“ в сферата на образованието. Според тогавашни изследвания страната заема челно място сред останалите балкански държави на база брой ученици и учители, както и на качество на подготовката. Макар статистиките от началото на XX в. да дават повод за гордост, остава фактът, че по онова време по-голямата част от населението на България е селско и ниско образовано.
По политически, икономически и военни причини, повечето хора от онази епоха не разполагат с достатъчно средства нито да получат висше образование, нито да купуват много книги. Животът, тегобите, борбите и надеждите на българските селяни са обрисувани от мнозина родни писатели, но един от тях успява да докосне най-тънките струни на душата им. Художник по призвание, но писател по професия, този творец съумява с четката си да обрисува обикновените трудещи се българи през онази епоха и благодарение на таланта му те оживяват пред очите ни повече от 70 години по-късно.
В неговите произведения може да се види учителят, който живее в немотия, но има светла душа, майката, която страда от изборите на детето си, хитрият селянин, който е готов да помогне на ближния си и да измами градския човек. Той е наричан „певецът на българското село“. Смятан е за един от „майсторите“ на разказа, титла, която си поделя заедно с известния писател Йордан Йовков. На външен вид е строен и висок, лек приведен, с мургаво лице и с гърбав нос. Съвременниците му го описват като човек с „изисканост, която го отличава от останалите и го кара на прилича на аристократ“.
Този майстор-разказвач се ражда на 18 юли 1877 г. в с. Байлово като Димитър Иванов Стоянов. Родът му е от Панагюрище и се заселва в селото в началото на XIX в. Бащата на бъдещия писател се казва Йото, по прякор Варджията и е един от най-уважаваните и образовани хора в Байлово. Той се занимава с разностранни дейности, за да изхрани голямото си семейство. През живота си бива зидар, земеделец, дърводелец и продавач на вар. Има общо 11 деца, като Димитър е най-малкото от тях.
Семейството не разполага с много средства, но за Йото образованието е ценност, която иска да предаде на децата си. Винаги, когато можел се връщал с книга във вкъщи. Така Димитър израства с познания от „Рибния буквар“, с героите от „Под игото“ и с патриотични статии, дело на Христо Ботев и Любен Каравелов. Началното си образование той получава в родното село. След като баща му успява да събере средства, той да продължава да учи в Златица, Панагюрище, Сливен и София. Страстта на Димитър е рисуването, но той така и не успява да я последва, тъй като трябва да мисли по-практично, предвид всички лишения, които коства неговото учение.
Все пак Димитър прави опит и през 1896 г. кандидатства в новооткритото Държавно рисувално училище в София, където по онова време преподават художникът Иван Мърквичка, изкуствоведът Антон Митов и скулпторът Борис Шатц. Димитър не е приет и с това той окончателно се отказва да следва този творчески път.
След като завършва прогимназиалното си образование Димитър, също като двама от по-големите си братя, става учител. Първоначално преподава в родното си село. През този период той чете основно български и руски автори и прави първите си по-сериозни опити в писането. Той започва да подписва стиховете и разказите си с различни псевдомини и инициали. Един от съвременните писатели, които Димитър харесва е Тодор Влайков, който подписва произведенията си като „Веселин“.
Стоянов харесва този псевдоним и търси свое творческо име, което да завършва на „ин“. Вдъхновението не закъснява и идва под формата на народна песен „Елин пелин, зелен пелин, що се пелин олюляваш…“. Закачливото съчетание на „ин“ грабва вниманието му и така се ражда писателят Елин Пелин. Именно със своя псевдоним, Димитър Стоянов остава в историята на българската литература. За пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин под стихотворението „Тихи тъги“ (ноем. 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“.
В търсене на по-добри възможности и творческа реализация, през 1899 г. Елин Пелин се установява в София. Благодарение на препоръка от проф. Иван Шишманов, той започва работа в Университетската библиотека, а по-късно е назначен за пазител в хранилището на Народната библиотека в София. Годината 1904-та е особено важна за писателя тъй като тогава излиза първата му книга – „Разкази“, том първи. Макар още като ученик да прави своите първи творчески опити, сред които са „Мило е отечеството“, „Зима“ и „Привет“, Елин Пелин чака близо 20 години преди да издаде първата си книга.
При писателя се открояват два основни периода на писане – в началото той клони основно към стихотворната форма, докато след това преминава към разказа и повестта. Той обрисува в детайл българското село и хората в него. Често срещани теми в творчеството му са природата, религията, обществените норми, народопсихологията и образованието. В „Напаст Божия“ писателят не просто описва сушата и последиците от нея, а предава физическата болка и мъка на селяните от това природно бедствие.
„Душата на учителя“, от друга страна, е разказ, който може да се развива във всяко време и епоха. Там „доброто“ и „злото“, се съревновават за една изстрадала душа, която е събирателен образ на всички учители. Във „Ветрената мелница“ героите действат извън рамките на общоприетите представи. Едно от посланията на разказа е, че е важно хората да се сблъскват с предизвикателства в живота си и да търсят нови начини да ги преодоляват.
През 1911 г. излиза втори том „Разкази“ и повестта „Гераците“. Второто произведение проследява разпадането на рода на богатия чорбаджия Йордан Герака и освен темата за поколенията, засяга и конфликта между „града“ и „селото“. Следват нови разкази и издаването на повестта „Земя“ през 1917 г. Освен художествена литература за възрастни, Елин Пелин е автор и на текстове за деца. Най-известни и любими на поколения деца са романите му с героя Ян Бибиян, които излизат през 1933 г. и 1934 г.: „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ и „Ян Бибиян на Луната“.
В интервю във вестник „Литературен глас“, когато питат Елин Пелин откъде черпи вдъхновение за произведенията си, той най-общо отговаря, че идва от хората, от общуването с другите. Писателят е запален ловец и рибар и има приятели от най-различни обществени прослойки. Обича да излиза и да се събира с други писатели, макар да е затворен за личния си живот.
Елин Пелин никога не разполага с големи средства, нито забогатява от занаята си, въпреки това той отделя голямо внимание на външния си вид. Винаги е облечен стилно и официално. Не пренебрегва добрия вкус, дори когато е бил в гората с ловната си дружинка. В София е можел да бъде срещнат в най-известните на времето заведения като кръчмата „Хладна почивка“ на бул. „Патриарх Евтимий“ или кафене „Принцеса“, на ъгъла на „Раковска“ и „Славейков“.
Тъй като е потаен за личния си живот, с името му доста се спекулира. Някои смятат, че той има любовни авантюри с Лора Каравелова и Елисавета Багряна, но тези връзки остават само непотвърдени слухове. Вероятно една от причините да се правят догадки с личния му живот е факта, че той се задомява сравнително късно, когато е на 43 години. През 1930 г. Елин Пелин се жени за 20 години по-младата от него Стефанка Иванова Щерева, която е работела като детска учителка. Двамата имат общо две деца – Боян и Елка. Семейството живее в двуетажна къща в столичния квартал „Лозенец“, на улица „Журналист“ 12. По спомените на сина му, Елин Пелин е бил много грижовен към семейството си и се е отнасял с уважение към съпругата си. Винаги е гледал да не им липсва нищо.
През целия си живот, Елин Пелин не успява да постигне материална стабилност и никога не се издържа само от писателската си дейност. От 1924 г. той работи като уредник в къщата-музей „Иван Вазов“. Писателят заема тази длъжност в продължение на двадесет години. След преврата от 9 септември литературната дейност на Елин Пелин е ограничена, но той продължава да издава свои произведения. Мнозина в комунистическите среди са изпитвали омраза към него, тъй като имал близки отношения с цар Борис III. През октомври 1944 г. един член на комунистическия партизански отряд „Колю Шишманов“ прави опит да убие Елин Пелин. Съдбата обаче има други планове и убиецът се припознава и куршумът му пронизва и убива редактора на вестник „Българан“ – Борис Руменов.
При новата власт Елин Пелин е принуден да пише основно пропагандни текстове, които описват например героизма на бригадирското движение или пише тестове за в. „Септемврийче“. Този тъмен период от творчеството му не продължава дълго, тъй като на 3 декември 1949 г. писателят издъхва вследствие на прекаран инфаркт. Той напуска този свят на 72-годишна възраст и както споделя с близките си – без да им остави дългове, които те да погасяват.
Творчеството, което Елин Пелин оставя зад гърба си, увековечава българския селски живот от началото на XX в. Героите му са пълнокръвни, историите докосват сърцето, защото са истински, а думите му оживяват дори на театралната и филмова сцена. Елин Пелин сякаш сам успява да обобщи живота си чрез своя герой Ян Бибиян:
„Фют, върви си по своя уречен път! Научих се що е зло и добро и имам вече сили да се боря със злото. Ако опиташ да ме изкушаваш, знай, че ще бъдеш победен.“
