Среща с Ана от Киев – разказ за бягство от войната, животът в България и връзката между два свята

С развитието на войната в Украйна и плахите опити да се говори за примирие, желанието за мир остава възможно най-силно. Ще ви запознаем с Ана, чийто живот, както и този на още стотици хиляди, е засегнат от военните действия в родината ѝ. Ако трябва да я опишем като човек, спокойно можем да заявим, че тя е от онези млади и амбициозни хора, които винаги се стремят да изковат своята независимост.

Ана познава България, говори езикът напълно свободно и още на 15 години става независима. Посещавала е страната ни няколко пъти, но когато я попитаме дали е очаквала, че война може да бъде повод за посещение, тя се усмихва и отговаря отрицателно. Всеки разговор с интелигентен събеседник е приятен, извиняваме се, че отново трябва да я върнем в първите дни от войната. След като се намираме в период, в който пишем модерната история, нека се запознаем и с личната ѝ:

Може ли да се представиш за нашите читатели?

Здравейте, аз съм Ана. Израснах в Харковска област, след това следвах 2 години в Харков. Малко по-късно заживях в Киев и точно там завърших своето образование – Българска филология.

Очакваше ли, че ще се върнеш при такива обстоятелства?

Не, разбира се. Последният път, когато бях тук беше през октомври 2019 – преди пандемията. Не го очаквах и не го планирах, не знаех и къде ще бъда, след като войната започна.

Къде те намери 24 февруари?

Това е много добър въпрос. Около 5 дни преди началото, аз бях в болница след тежка операция. Изписаха ме и се прибрах, като още не бях стабилизирана. Пиех обезболяващи и бях в леглото си, когато започнаха експлозиите. Вечерта на 23 февруари гледах стрийм на новините и гледах как нашите политици въвеждат военното положение. Все още не вярвах, че това е възможно да се случва. Мисля си, че легендите, които се разказваха, че едва ли не ги чакаме като освободители, изиграха много лоша шега.

След това вече бях под влиянието на лекарства и си мислих, че сънувам и всичко е някаква фантазия. Към 9 часа сутринта се обади сестра ми, за да ми каже, че войната е започнала. Около два месеца по-рано се говореше, че трябва да си направим раници за евакуация. След като се върнах от болницата нямах сили, за да приготвям такъв багаж. След този разговор съобщенията в телефона ми бяха изключително много. В паниката аз взех неща, които не ми трябваха. Една приятелка ми предложи  да се преместим в къща извън Киев, където живеят нейните родители.

На следващата сутрин родителите на моята приятелка ни подканиха да се евакуираме. Те са от Молдова и през 90-те години бягат от войната в Преднистровия. Преди 25 години са се заселили в Украйна, а сега отново войната беше и на техния праг. Отначало смятаха да не напускат, но сега и те се евакуираха.

В същия ден ние вече взехме решението, че е най-добре да преминем границата. На 25 февруари бяхме в колата и така започна нашия път до Полша.

Къде бяха твоите родители?

Цялото ми семейство и до този момент е в Харковска област. Сестра ми и семейството ѝ са в малко градче на границата до Унгария. Те също не искат да напускат. Нейният съпруг е доброволец, но още не е повикан. Знам, че на този етап са заедно. Брат ми е в Харков и работи, отказва да напусне града и не иска да се прибира при родителите ми. Макар и градът вече да го няма.

Колко време пътувахте, за да напуснете Украйна?

Тръгнахме на 25 февруари и прекарахме около 6 дена в кола. На полската граница имаше около 25 километра само от коли. Някои хора прекараха малко над седмица. Ние бяхме четири човека в една кола. На словашката граница прекарахме още ден и половина. В Полша имам познати, които могат да ни приютят поне за малко. През цялото време трябваше да поддържам раната от операцията, а след това трябваше да намеря и лекар в Полша, който да извади шевовете. Все пак аз съм след операция и същевременно живея в кола.

В Полша се разделихме с моите приятели, те заминаха за Дания, където имат приятели и роднини. Аз избрах България, защото я познавам повече и мога да говоря езика.

Докато пътувахте от Киев, имаше ли вече експлозии?

По пътя извън Киев, всички бензиностанции бяха препълнени. Открихме една малка бензиностанция и там опашката беше малка. Чакахме там и на около километър от нас падна бомба, оказа се, че там има казарма. Беше буквално пред очите ни. Разбрахме, че при взрива имаше 6 убити и още 12 ранени. Бащата на моята приятелка се пошегува, че ни е изкарал на разходка, за да ни покаже военни действия.

Има прилики между войната по телевизията и тази, която ти си видяла?

Аз не гледам много такива филми. Тези ракети летят изключително ниско и можеш да ги видиш. Очевидно не е самолет, но когато падне, виждаме повече дим, но бяхме на километър от взрива и нямаше какво да видим. След като минавахме, пожарът вече беше загасен, имаше хора, които снимаха от колите си. Експлозията обаче беше тежка, усетихме как се разтресе земята, дори прозорците се разклатиха заплашително.

Какви бяха настроенията през януари, преди да дойде войната?

Всеки има различно настроение и мнение, аз лично общувам с хора, които не обръщаха толкова внимание и смятаха, че няма да има война. Живеехме нормално, ходих на йога, лекции, работа и време за приятели. Говореше се за война и имаше притеснения, но не мислихме, че е реално в XXI век да се стигне до подобни действие. Аз и много други не вярвахме. Имах някакво такова усещане преди операцията и преди да вляза в болницата, започнах да оправям дома си, за да съм сигурна, че всичко ще е наред.

Как стигна до България, след като се разделяш със своята приятелка?

Със самолет стигнах до София. Имам много приятели и познати още от студентството. Живея при една приятелка, която изкара шест месеца в Украйна, аз също съм била в България – идвала съм до тук по работа, покрай студентството и т.н. В началото на войната тя ми се обади и ми каза, че ако имам нужда, тя може да ми даде подслон и сега съм при нея.

Разбирам много добре, че ако трябва да остана по-дълго време, трябва да си наема апартамент и да си уредя живота. Не казвам, че не ми харесва България, но искам да се прибера у дома. В началото се бунтувах изключително много и не се чувствах добре, но осъзнах каква наистина е причината и най-вероятно стресът си каза думата.

Очакваше ли, че ще получиш такава помощ от България?

От приятелите ми – да. Хората, с които общувам имат същите възгледи като моите. Моите близки тук ме подкрепяха много, включително и моята приятелка. С нея отидохме на протеста и там срещнах още много познати и дори клиенти от компанията, в която работя. Известно време се притеснявах, че тук ще има напрежение. След този протест и след като срещнах голяма подкрепа и сега се чувствам много по-спокойно и никъде другаде не бих получила такава.

Имаше ли съмнения относно евакуацията – дали да го правиш или не?

Преди да преминем границата, спряхме в Лвов, където хора ни приютиха. Това беше и първият път, в който бях в бункер. Не беше най-очарователното място, не бяхме много хора, но просто не беше проветрявано имаше мухъл. Имаше осветление, столове и си спомням, че една приятелка прекара около една седмица в бункер, но след това се разболя. Температурите вътре рядко минават повече от 4 градуса. След една такава вечер разбрах, че не е мястото за мен.

Физически не можех да бъда полезна, дори не можех да давам кръв заради лекарствата, които пия. Исках да бъда от полза, но не можех. Затова сега през уикендите ще бъда част от доброволчески център. Не се чувствам пълноценна, че аз избягах и за жалост го има онзи момент, в който осъзнаваш, че ти си добре, а твоите приятели са там и страдат.

Благодарна съм, че има много психолози, които предоставиха своите услуги. Сега разбирам, че това е бил правилен избор. Аз ще се върна в Украйна, но ще спестя онази травма и няма да видя изнасилвания и агресията, която се случва. Избягах само от ужаса на войната. Първите седмици се сменяха толкова много настроения. В първият момент плачеш, след това си в еуфория, че идват добри новини от фронта. Често това се случваше по един-два пъти в ден.

Не можех да работя и ми беше трудно, поне през първата седмица. Сега работата ми помага да не гледам и да не чета новини постоянно.

Какви отношения имаш с роднините си в Русия?

След старта на войната не говорим, поне аз не говоря нищо. Спомням си, че преди време говорих с баба ми за един рожден ден. Тогава темите бяха, че сега ще си върнат Аляска. Не разбрах защо им е. Сега вече не говорим.

Имам приятели от Русия, които разбират какво се случва. Говорихме с тях и това беше много неудобен разговор. Те често казват, че никой не ги е попитал дали да има война. Не знам кой трябва да бъде попитан, аз винаги съм си мислил, че трябва да се говори.

Какво прави твоето семейство в Харков?

Живеят и работят. Брат ми не иска да разказва много, защото не иска да ме тревожи. Градът е пострадал много. Сестра ми живее в малко градче на около 15 минути от Харков. То се намира на около 30 километра от границата с Русия. Каза ми, че съседните къщи, на другата улица, вече ги няма.

За 3 седмици от бомбите и ударните вълни вече нямаше прозорци. Подозирам, че сега изобщо няма и къщи. Познати разказват, че сега е окупирано. При отварянето на зелените коридори, всички, които бяха останали, трябваше да се евакуират към Русия. Зеленият коридор не беше открит към Украйна.

Около 100 000 души са преминали границата в Русия. Две приятелски семейства влязоха в Русия и търсеха друг начин да напуснат страната. Една приятелка прекара седмица в избата на къщата си. Моята приятелка е много артистична и може да се каже, че е център на внимание. След всичко преживяно, сега се намират в Рига. Детето ѝ стои и гледа в точка, стиска играчката си. Аз знам какво беше преди войната, а сега вече не говори.

След като се евакуираха в Русия, минаха няколко области и след това се евакуираха в друга държава. Успяха да преминат границата. Сега там останаха само старци. Знам, че тази къща беше направена от нулата, а сега вече я няма. В един момент всичко, което градиш рухва.

Мъжът на сестра ми беше много предпазлив. Винаги пътуваше с куфарите за евакуация. Беше предупредил децата, че може във всеки един момент да ги вземе от училище или да ги събуди и просто да се евакуират. Знам, че той иска да се присъедини към армията. Те не искат да се евакуират.

Сега си пишем и просто се радвам, че ми отговаря. Проверявам дали е жив. Знам, че звучи страшно, но това е нашата реалност в момента.

А твоят апартамент в Киев все още там ли е?

Аз живея под наем, но се разбрахме с хазяите, че искат да настанят хора бягащи от Южна Украйна. Принципно смятам да се прибера, когато пуснат полети към Украйна. Доброволци взеха моите вещи и ги прибраха. Знам, че е много хубаво един човек да поработи в друга държава, но не исках това да е поводът, за да трупам опит.

Какво очакваш, когато всичко това свърши?

Искам да победим, но въпросът тук е: каква ще е цената? Осъзнавам, че в момента много цивилни умират. Страх ме е за децата, като жена се плаша и от новините за изнасилвани момичета, които все по-често се чуват. Притеснявам се, че когато се върна, аз ще бъда съдена за това, че съм се евакуирала. Разбирам много добре, че ще има една нова реалност. Никога не съм виждала Киев толкова празен.

Има артисти, които в момента са започнали да мислят и да говорят за реставрация. Сестра ми вече казва, че ще се преместят и ще бъдат по-далеч от руската граница.

Какво е усещането да си сама тук, докато в твоята родина се води война? Да знаеш, че вкъщи може да го няма?

Опитвам се да се преборя с чувството за вина. Все още не съм сигурна дали е минала една седмица или една година. Мисля си, че мозъкът ми блокира и нямаше никакви емоции, за да можеш да се справиш със ситуацията. В един момент четеш новини и те засягат жестоко, а след това очите минават през родовете и вече не виждаш нищо. Не можеш да заспиш, защото мислите и картини се въртят в съзнанието.

Какво би казала на човек, който в момента по-скоро брои помощите, които се дават на бежанци и бягащи от войната?

Аз лично не получавам такива пари и не ми и трябват. Аз мога да живея спокойно и без тях. Не знам какво да кажа. Ако човек мисли така, няма как да му се докаже каквото и да било. Предпочитам да не говоря и да нямам такива хора около себе си. Мисля си, че ако някои има време да гледа какво има друг, не е много щастлив и просто не иска да носи отговорност за себе си и да постигне повече. Нека се замислят защо искат да броят точно тези пари? Аз не взимам такива пари, знам, че има еднократна помощ, но не съм взела и нея.

Колко езика говориш?

Пет – украински, руски, английски, български и полски. Последният го използвам най-малко, като ми се налага най-често в работа. В момента започваме нов проект и ще имам много нови задължения. Реално говоря 3-4 езика всеки ден.

Ако България не беше твоята  дестинация, коя щеше да е?

Ами аз знам езика и се чувствам по-уверено и по-безопасно. Познавам манталитета и държавата. Ако не е България, тогава не знам. Аз съм свързана много години със страната. Ако не беше България сигурно щях да остана в Полша или Украйна. Всичко често зависи от обстоятелствата. Има твърде много „ако“, все пак аз имам работа и се справям.

Как поддържаш връзка сега с приятелите и близките си?

Пишем си и се чуваме от време на време, когато е възможно. Когато се евакуирах, не успях да взема котката си и след това помолих доброволци да отидат и да я вземат. Оставих и много храна и вода за седмица и повече. Сега знам, че е при едно друго момиче и си пишем с нея, праща ми клипове, че е наред. И дори с нея поддържаме такава връзка!

Каква е ситуацията в Киев сега?

Става малко по-спокойно. Имам планове да се прибера след 1-2 месеца.

Как се живее с идеята, че това може да се повтори?

Аз вече имам такъв опит. Знам как да действам. Мисля дори да запиша курс за самоотбрана и евентуално курс за огнестрелно оръжие. Като се евакуирах и бях в паника и не знаех какво да взема. Имах лютив спрей и си спомням, че в един клуб ми го конфискуваха. В паниката взех четири кухненски ножа за защита и сега съм с тях. Шегувам се с моята приятелка, че сега си имаме хладното оръжие. След като се прибера ще знам къде са бункерите и ще търся апартамент близо до метро, защото се оказа, че то е възможно най-добрата защита. Ще си нося спалния чувал навсякъде и ще свикна с идеята да мисля прагматично.

Вече мирът не е гарантиран, така ли?

С такива съседи е сигурно, че нищо не е гарантирано. Гледах срещата на Байдън с украински бежанци. Разликата е, че ние го питаме кога ще се приберем, а не какви помощи ще получим. Ние искаме да се приберем у дома. За последните 8 години се промениха много неща и мисля, че се развихме значително и искаме да продължим напред.

С какъв статут си в момента?

В момента съм със статут за временна защита. Същият ми позволява да получа медицинска помощ, но не се водя официално като бежанец. Има няколко статуса – бежанец, временна защита и международна защита. Аз не искам да съм бежанец, затова мисля, че временната защита е достатъчно добра. Международната защита е за политически бежанци. Мога да стоя тук около 3 месеца с биометричен паспорт.

Какво би казала на човек, който тръгва на война?

Аз не бих говорила с такъв човек. В момента загиват толкова хора, а още не знам за какво. Имам един познат, който загина като цивилен – отиде до своето село, за да изведе своите родители от къщата и да ги закара в безопасност. Знам, че е минал с бяло знаме и въпреки това е бил застрелян. Не знам как може да се говори с войнолюбец, какво изобщо може да се каже? В последните няколко седмици мои приятели от Мариупол са там със семействата си. Вече няколко седмици не съм ги чувала… Не знам дали са се евакуирали в Русия или не.

За какво мечтаеш сега и за какво мечтаеше преди?

Сега мечтая да се върна и да живея по същия начин, както преди 24 февруари. Преди мечтаех да се развивам и да вървя напред. Да трупам опит в различни сфери. За това мечтаех и все още мечтая.

Как те промени тази война?

Започнах да мисля още по-прагматично. Ставаш някак си по-сух и вече има много по-малко неща, които биха ме разплакали. Аз наистина мисля да се науча да се защитавам и не се шегувам. Цялата тази болка също те затваря. Натрупах много агресия, което е напълно нормално. Не знам кога това ще отмине. Мисля си, че една цяла епоха приключи за мен.

Имаш ли приятели, които в момента се сражават?

Да, някои от тях са в териториалната охрана. Не всички влизат директно в сражения или държат оръжие. Помагат по различен начин, патрулират, но не всички убиват или влизат в битка.

Колко време мислиш, че ще трябва, за да зараснат раните?

Агресията е видима, болката също. Ясно е, че това те е променило. / докато водим този разговор се включва аларма, шегуваме се, че всичко е наред, но отговорът подсказва много /

Аз нямам такива проблеми, но много хора в момента се страхуват от фойарверките. Имам познати от Донетска област и един от най-големите страхове е гърмежите от заря. Сега вече разбирам това. Тогава не разбирах как се чувстват те. Ужасно е да изоставиш родния си дом и да започнеш отначало. Получиха много отстъпки и помощ, но усещането е различно. Вече знам какво са изпитвали. Дори и да има къде да се върнем, не знам какво ще открием. Знам, че ще построим всичко отново, но емоционално ще трябват години.

Чували сме митовете за фашизъм и нацизъм, затова се извиняваме за този въпрос, има ли такъв?

Шегувате се, нали? Това е като мита, че руско говорящите са били притискани или тормозени. Аз говорех руски до преди два месеца. След като живеем до границата говорих смесица между украински и руски. Нито един път, никога в живота си, не съм чула една забележка за това на какъв език говоря. Говорила съм свободно руски в Харков, Киев, Лвов, Одеса. В Карпатия дори, на границата с Унгария, не съм чула нито една забележка.

Какво ще е първото нещо, което ще направиш, когато се прибереш?

Ще се разходя в Киев, а после ще потърся къде мога да бъда полезна като доброволец. След това ще си взема котката.

Разделяме се с Ана и продължаваме да мислим как войната може да промени един човек. Остава онзи горчив вкус, че мирът, който един човек приема много често за даденост, спира да съществува и е просто още един фактор, с който трябва да се съобразяваме. Впечатление ни прави, че това е млада дама, която като много други, иска просто да се прибере у дома, точно там, където е.

Можем да бъдем сигурни, че животът тук не е приказка, но самите ние не можем да разберем какво е от другата страна. Войната оживява, само когато дойде на прага, преди това е просто написани думи и направени снимки. Не пита кога ще дойде, дали си здрав, дали има къде да отидеш и какво да правиш. Докато за нас всичко е просто още един клик, за нея това е новата реалност. И се надяваме, че много други никога няма да разберат какво е усещането.

Снимките са от Киев и Харков. От съображения за сигурност няма да показваме лицето на нашата събеседничка!

Снимки: Личен архив