Сесил Саундърс помогна за приемането на евтаназията – битката за достойна смърт

В края на 60-те години на миналия век, американския лекар Джеймс Годард търси начини да накара властите да регулират предложението за рекламиране и разпространяване на лекарства. Всичко това се превръща в публичен дебат във Великобритания, където се повдига един особен въпрос: може ли хората с фатални диагнози, като например болните от рак, да имат думата, когато става въпрос за техния живот и вече не искат да продължават напред.

Възможно ли е тогава лекуващият лекар да помогне за самоубийство? Евтаназията все още е нелегална в повечето страни в Европа, Нидерландия приема евтаназията през 2000 г. В САЩ се водят сериозни протести и д-р Елизабет Кублер-Рос пише цяла книга, с която повдига въпроса по темата и показва през какво минават повечето пациенти след това.

И въвеждането на полицата във Великобритания ще промени изцяло виждането на Западния свят относно идеята за смъртта. Сесил Саундърс работи като медицинска сестра и скоро става лекар, но не може да приеме отношението на пациенти, които са в последната фаза на заболявания като рака.

Сесил иска да продължи лечението или облекчението на болката с упойващи вещества, но основната ѝ идея е да позволи на пациента да определя дозата си и щом прецени, че иска точно това да е финалът, просто да прекрати своите мъки. Нарича всичко това „смърт с достойнство“ и така води до раждането на едно особено медицинско движение. Саундърс оправдава идеята и правото на човек да прекрати живота си. През 40-те години, когато е била сестра, започнала да вижда как повечето с фатална диагноза просто се престрували на заспали, за да може никой повече да не ги тъпчи с лекарства.

Повечето лекари просто обръщали внимание на хората с шанс, докато останалите страдали и се опитвали да избягат от още една процедура. Практиката тогава била следната: лекарите лъжат за състоянието на пациента и не дават никаква информация за предстоящия край. Малцина се опитваи дори да заговорят лекаря или да поискат повече информация. По един или друг начин, същите хора просто предчувствали какво следва.

През 1948 г. Сесил е на около 30 години и завършва медицинското училище. Малко след това се среща с полско-еврейски бежанец, който е успял да избяга от Варшавското гето. Същият човек по-късно умира от рак, но Сесил помни последните ужасяващи седмици в болницата. Двамата имат силна връзка, Сесил го описва като приятел, с когото имат дълбока платоническа любов. В последния му ден, тя изпада в патологична мъка. Именно това я кара да се отдаде на умиращите, сякаш Бог я е призовал да се грижи за умиращите.

През следващите няколко години ще открием, че Саундърс се грижи за умиращите в болницата в Северен Лондон. Една вечер един хирург ще чуе нейната история да отворят дом за пациенти в крайна фаза, където ще имат право да знаят своето състояние и да получават състрадание и любов. Хирургът е на мнение, че нито лекарите, нито пациентите ще я послушат. Като медицинска сестра, тя няма никакъв статус да коментира или дори да критикува медицинската йерархия на страната. Това я кара да стане лекар и да започне да налага своето мнение.

В следващите 5 години, тя учи медицина и взима дипломата си през 1957 г. Приета е със стипендия във фармацефтичния отдел на медицинското училище Света Мери. Дава доброволства в клиниката на католиците, където се грижи за общо 45 легла за различни пациенти с ракови заболявания, където прогнозите не са добри и повечето пациенти имат около три месеца живот.

Сесил поддържа дневник със състоянието на всички пациенти и онези с по-сериозни и жестоки болки, записва като ненужно страдащи. Забелязва една тенденция покрай всички – жесток кръг от агония, постоянен страх, тревога и безнадеждност. Болката, на която не може да се помогне, така нарича всички хронични симптоми в края на живота, водещи до една много дълбока депресия.

Страховете от пристрастяване към по-тежки лекарства е причината и повечето лекари да не ги предписват от самото начало. Много от тях предлагат едва четири часа на облекчение. Вместо допълнителна доза, когато пациентът се оплаква от завръщането на болката, повечето лекари оставят на картона латинското pro re nata, както се изисква. Втора доза рядко се дава за деня.

Сесил казва на своите сестри в крилото, че постоянната болка трябва да се контролира с редовно даване на лекарства. Според нея, ако един пациент започне да се оплаква, това е защото лекарствата вече са изгубили своите качества, а това означава, че сестрите са се провалили в това начинание. Странно е, но повечето лекари не са я разбирали, а това води до още повече болка от ината им, болка, която те самите не изпитват.

В един момент дори ще се изправи и ще посочи, че болката няма нищо с католическите вярвания и просто няма смисъл, а това скоро ще повдигне и въпросите за евтаназия. Нейната молба е да се позволи да се приключи живота, както и болката, с която върви. Ако се предложи такава врата на пациентите, мнозина ще се замислят дали не е време да направят това. И ако има такова решение, Сесил посочва и един позитив – по-малката нужда от лекарства, които няма нужда да бъдат изразходвани.

Именно това предложение се оказва много специално и важно, особено след като ще има пестене на разходи. А най-странното е, че това е едно съвсем случайно откритие. За нея е било достатъчно да покаже диаморфин или хероин, който помагал повече за терминално болните пациенти, които не реагират добре на морфина. Нейните наблюдения показват, че това лекарство им помага много повече и след употребата няма никакви реакции и промени на тяхната личност, няма еуфория или някакви други промени в настроението, просто хора, които се чувстват добре, колкото е възможно.

Заключението на лекарката е, че упойващите вещества не са чак толкова пристрастяващи, колкото се очаква. Толерансът и правилната доза позволява на пациентите да живеят без болка на финала, дори и при тези, които прекарват повече месеци на легло. Истината е, че хероинът създава зависимост, но е далеч по-различна от останалите вещества. С малко проби и грешки, тя започва да променя дозите, а след това да елиминира страничните ефекти. В края прави и специален коктейл от наркотици – кокаин, джин и торазин.

Някои лекари се притесняват, че тежките наркотични дози ще превърнат болните в зомбита. Изненадата е, че повечето се чувстват по-живи и самосъзнанието им се връща, понякога за няколко часа, друг път с дни и седмици.

През 1959 г. Сесил завършва 10 страници с препоръки за хосписа с около 60 легла. На финалът, Сесил казва, е лесно да обърнем повече внимание на болката през призмата на науката, отколкото към религията.

През 1961 г. започва да събира пари за благотворителни цели. Започва да пътува до САЩ и печели на своя страна фондацията на Форд. За някои е само един човек, а за други е предводител на един особен поход. До края на 1965 г. е събрала 868 хиляди паунда. Кралица Елизабет и дава титлата офицер на Британската империя. Нейното влияние кара медицинските компании да произвеждат по-ефективни и добре дозирани лекарства.

Едва през 1975 г. лекарите ще открият, че мозъкът произвежда подобни вещества като ендорфин и енкерфалин, които блокират болката и имат успокояващ ефект. Така започва производството на лекарства, които стимулират производството. Това има своите негативни влияния, особено след като мозъкът не е способен да работи правилно след спирането на лекарствата, нещо подобно се случва, когато има злоупотреба на никотин, алкохол или кокаин.

За съжаление, когато светът най-накрая разбра и осъзнава, че трябва да има контрол и малко повече достойнство за умиращите, САЩ вече е злоупотребила с производството на лекарства и все повече американци ще усетят силата на упойващите средства, както и последствията от злоупотребата. Битката на Сесил става почти невъзможна и дори плашеща, но в тази дълга битка, някои страни ще започнат да приемат евтаназията като по-достойния начин на живот.