„Неблагодарна“ България от архивите на Петър Гудев – министър-председател на България в 29-тото правителство
Историята на България е особено цветна и изпълнена с достатъчно премеждия, които не случайно доказват, че българинът е бил на този свят много преди появята на така наречените „Велики сили“. Би било трудно да се игнорира този факт, макар и много историци днес да твърдят, че всички планове за заличаването на българската следа продължават да се изпълняват с пълна сила.
Комбинацията между политика и история, както и прекланяне на едни или други интереси, при това от така наречени историци в политиката, започва да навява усещането, че историята е просто инструмент, който ще слугува за сметка на така наречената ни свобода, правото да разсъждаваме и дори да се борим за своята независимост. Точно по тази причина искаме да запознаем читателя с един материал на Петър Гудев.
Същият е политик и представител на Народнолибералната партия. Освен политически активист и дори министър-председател на България в 29-тото правителство, той е дипломиран адвокат в Париж и Брюксел. До последно е и редактор на в-к „Нов век“, където често заема само една позиция – българската. Не се опитва да бъде оригинален или удобен, а просто споделя това, което мисли и това, което е научил.
Разбира се, официалната му страница в Уикипедия показва, че не е удобен за идеологията след 1945 г. и точно по тази причина остава известен с присвояването на средства в малък мащаб, макар и да е трудно да се докаже подобна теза. Все пак нека обърнем внимание на един материал, който може да внесе друга гледна точка за идеологията на българина, при това във време, в което страната ни се смята не просто за една особена сила на Балканите, но и за силна и независима държава, разполагаща с критично мислещи хора. Споделяме без никакви корекции неговото изказване в материала „“Неблагодарната“ България“ от 1914 г.:
В последно време руската преса особено разгорещено коментира неутралното поведение на България в днешната общо-европейска война. С пяна на уста там се възмущават от „измяната“ на България към славянството и нейната неблагодарност към освободителката ѝ. Не по-маловажен, обаче, е и факта, че българските русофили, отчасти подкупени, отчасти заслепени, повтарят след шантажната и черносотнишка преса същите обвинения по адрес на България, вместо с възмущение да отхвърлят тези клевети, които се измислят и разпространяват в Русия по адрес на България от нейните най-непримирими врагове.
Интересно би било да се проследи стъпка по стъпка историята на последните 40 години, за да се установи въз основа на фактите действително ли България е тъй „неблагодарна“?
Наивниците мислят, че войната в 1877 г. е била обявена от Русия за освобождението на България. Фактически, обаче, нищо подобно няма; такова късогледо твърдение могат да поддържат само хора, които не познават историята на Източния въпрос. Още от времето на Екатерина II Русия се стреми към проливите и Цариград и за тая цел не веднъж е водила войни. Войната в 1877 г. се води от Русия за завладяването на източната част на полуострова. Образуването на Сан-Стефанска България беше само дипломатическа маневра, за да се хвърли прах в очите, особено на Англия, която ревниво следеше действията на Русия.
По такъв начин Русия се надяваше да остави година-две своите войски на Балканите, докато през това време подготви дипломатическата анексия на новите „Задунайски губернии“, но Берлинският конгрес разруши надеждите ѝ. Тази е причината, поради която тя тъй лесно се съгласи на ампутацията на Сан-Стефанска България и даже сама енергично настояваше за образуването на Източна Румелия под протектората на Турция, разсъждавайки твърде справедливо, че ако тая област бъде турска, много по-лесно би могло да бъде взета от нея, отколкото, ако беше българска.
И ето защо в 1885 г. при обявяването на Съединението Русия повика своите офицери и остави младата българска армия без началници. Ако Русия беше искрена приятелка на България, нима не трябваше да се радва на Съединението? Какво престъпно имаше в него? Напротив, руските офицери трябваше да си останат, за да действат срещу Сърбия, която беше подтикната от Австрия. Поведението на Русия явно показа нейната коварна цел.
Русия не ни освободи, а със своите завоевателни планове неволно стана причина за нашето освобождение. Но такава причина в не по-малка степен беше и Англия. Ние не можем, освен с дълбоко благоговение да преклоним глава пред паметта на онези десетки хиляди прости руски мужици, които са паднали на Балканите през тая война. Но когато официална Русия за образуването на България иска от нас благодарности, ние не можем да не отговорим: не заслужавате нашата благодарност, защото Вие се борихте за завоюването на България и ако тя стана независима, то стана въпреки вашата воля и желание. И от освобождението до днес Русия се стреми само към едно – да поправи сторената от нея грешка, като унищожи независимостта на България.
Руският печат не трябва да забравя Каулбарсовските дни, когато руските власти третираха българите по-лошо и от роби, а България считаха за проста своя губерния.
Руският печат не трябва да забравя, че Русия чрез подкупени изменници, като Радко Димитриев и други, устроиха детронацията на Батенберг и създадоха анархия в още незакрепнала България.
Същата Русия в течение на 7 години не пожела да възобнови нормалните си дипломатически отношения с България. Във време на независимост Русия даде пари на България не с цел да ѝ помогне, а с цел да спаси Сърбия. Защото ако работата дойдеше до война, Сърбия би била разделена между България и Австрия.
Под покровителството на Русия се сключи Балканския съюз и тя обеща, че съюзният договор ще бъде изпълнен, но Русия не позволи да се атакува Чаталджа; Русия дълго разубеждаваше нашата главна квартира да не атакува Одрин; Русия дълго първа въстана против нашето желание да получим Родосто; Русия съветваше Сърбия да се укрепи на българската граница и я насърчаваше да не изпълни договора; Русия не позволяваше на Гърция да влезе в сепаративно съглашение с България; Русия насъскваше Румъния срещу нас, като ѝ даде понтонни постове за преминаване през Дунав; Русия с всичките свои явни тайни агенти, чрез действията на Данев и Радко Димитриев, доведе България до Букурещкия и Цариградски договори.
Русия и руският печат енергично съдействаха за разпространението на ония мерзости, които ни преписваха сърби и гърци. Русия се стараеше с всички средства да възпрепятства нашия заем в Берлин. Русия поиска от нас неутралитет, а когато се обявихме за неутрални, поиска помощ (в храна) за Сърбия и при отказа ни, започна да ни заплашва.
Така че, за какво трябва да бъдем благодарни на Русия?
Па къде е нашата „неблагодарност“? В това, че не отиваме да помагаме на Сърбия, която тъй подло ни измами миналата година ли?
В това, че не позволяваме на русите да направят десант на наша територия, защото добре знаем, че от момента, когато ботуш на един руски войник докосне нашата земя, погива съвършено нашата национална независимост ли?
Нека русите, руския печат и черноситнишки печат и българските подкупени русофили Данев, Гешев и Радко Димитрив вникват добре в същността на тези събития и те не могат да не признаят, че Русия трябва да бъде доволна, ако България не я ненавижда дълбоко; колкото за благодарност, едва ли има за какво България да бъде благодарна на своя най-коварен и подъл враг – Русия.
В този смисъл, против хулите, клеветите и обвиненията в „неблагодарност“, които изобилно се сипят върху нас от всички обществени сфери в Русия, се опълчват даже и честните руски вестници.
Миродавният московски вестник „Руская Видомости“ от 2 август осъжда идещите от Петербург гласове, които наред са общия спокоен и достоен тон, звучат като рязък и неприятен дисонанс. Касае се за отправните към неутралитет държави, упреци и убеждения. Обществените дейци на своите събрания неочаквано отправиха заплашвания и резки изказвания по адрес на съблюдаващите неутралитет държави.
Участниците на подобни събрания очевидно не си дават сметка, че, ако техните заплашителни резолюции могат въобще да имат каквото и да е реално значение, то ще бъде само като материал, с който могат да се възползват стремящите се да подбудят България и Румъния към нарушение на неутралитет в полза на Австрия и Германия, че подобен род акции могат само да затруднят лежащата в настоящия момент върху нашата дипломация отговорна задача.
Но ако в даден случай ние имаме може би, само недостатъчна обмисленост, впечатлението от произнесените на славянски обеди речи е още по-тежко. Тук не само се разделяли кожата на още не убита мечка, но са и прекроявали картата на Европа, встъпвайки в неприятелските столици, унищожавайки, раздробявайки и отслабвайки вражеските държави, но за голямо прискърбие била предложена и една напомняща варварството на средните векове, мярка.
