Музикални хроники: Най-великият китарист се размина със затвора и надмогна глада и безпаричието преди да стане прочут
Преди да се превърне в може би най-великия китарист, който светът някога е виждал, Джими Хендрикс е сред многото подрастващи, омагьосани от музиката на Елвис Пресли.
За 14-годишния Джими поразяващ е не просто самият Елвис, но и неговата банда от страхотни музиканти, които бъдещото величие чува на живо в Сиатъл през 1957 г.
“При тези музиканти свиренето изглежда като най-страхотното нещо на света”, мисли си Хендрикс, който тогава вече има музикални амбиции, макар че притежава единствено старо укулеле с една струна, намерено сред боклука на негов съсед. Едва през следващото лято неговият баща Ал Хендрикс му купува употребявана акустична китара срещу 5 долара и Джими започва да свири непрекъснато, повлиян от блус легенди като Би Би Кинг, Мъди Уотърс, Елмор Джеймс и Робърт Джонсън.
Китарата е неговата утеха в трудните му ранни години, в които родителите му едвам свързват двата края в Сиатъл. Малкият Джими е постоянен свидетел на алкохолизъм и скандали в семейството, преди майка му и баща му да се разделят окончателно през 1951 г., когато той е на 9. Няколко години по-късно неговата майка Лусил умира вследствие на разкъсан далак, а баща му забранява на Джими и по-малкия му брат Лиън да посетят погребението.
Бягството на Хендрикс е именно в музиката и той започва да свири в местни групи, а баща му най-после се съгласява да му купи и електрическа китара. Джими спира с училището и прекарва времето си или сред музикантите, или на улицата. Проблемите не закъсняват и на 18 младежът е арестуван и изправен пред съдия, след като е заловен с крадена кола. Когато получава предложение да постъпи в армията, вместо да влезе в затора, решението за него е лесно.
„Знаех, че зад решетките няма да мога да свиря на китара“, обяснява той. Разпределен е в 101-ва въздушнодесантна дивизия, където продължава да обръща повече внимание на китарата, отколкото на основните си задължения. Започва да свири по военните клубове и среща басиста Били Кокс, с когото се изявяват заедно и развиват стила си. Доста бързо Джими Хендрикс е обявен за негоден в армията и е изхвърлен, за да може да се съсредоточи изцяло върху музиката.
Бандата им с Били Кокс е озаглавена The King Kasuals и започва да се изявява редовно в клуб в Нешвил, където трупа солидна рутина. Именно в Тенеси Хендрикс развива един от основните си трикове – свиренето на китара със зъби. За него това е период на обикаляне в различни краища на Америка, свирене с редица състави и скромно преживяване с оскъдни средства. Недохранен и беден, Джими е непоколебим, че музиката е неговият път и че нещата за него рано или късно ще се получат. В едно трогателно писмо до баща си от онзи период, той пише: „Все още имам моята китара и усилвател, а щом те са с мен, никой не може да ме спре да живея. Макар че не се храня всеки ден, всичко е наред при мен. Можеше да е много по-лошо, ще продължа да се боря и да се опитвам, докато нещата не се случат както трябва“.
В Ню Йорк най-сетне му потръгва и печели първа награда в конкурсна вечер за музиканти, после е забелязан от групата The Isley Brothers, които го привличат в състава си. Все повече невероятният му талант си проличава, когато той получава възможност да се изявява с по-водещи партии на китарата и да демонстрира лудия си, емоционален стил. През май 1964 г. Джими Хендрикс влиза в студио и допринася за записа на песента Mercy Mercy на Дон Ковей, която става и първият хит с участието на китариста. Впоследствие Джими доброволно напуска The Isley Brothers и продължава да свири с множество различни състави из Щатите. Когато се обединява с Литъл Ричард, славните времена на един от доайените в рокендрола вече отминават – но все пак Ричард си остава популярен и много ангажиран изпълнител.
Именно Хендрикс акомпанира в студиото, когато Литъл Ричард записва поразяваща версия на I Don’t Know What You Got (But It’s Got Me) на Дон Ковей. Певецът блести с невероятно вокално изпълнение, при което извлича цялата мъка от душата си, а Хендрикс отбелязва: „Бих искал да правят с китарата това, което Литъл Ричард прави с гласа си“.
В бандата на певеца обаче Джими не се чувства добре – не му плащат със седмици, докато Литъл Ричард е раздразнен, че талантливият китарист открадва шоуто на сцената и прави по-голямо впечатление от звездата. „Хората крещяха и си мислех, че викат за мен, но всъщност беше за Джими“, беснее Литъл Ричард. Китаристът има проблеми и с това да се появява навреме, така че когато за пореден път закъснява да хване буса, от бандата го уволняват. Но той така или иначе има желание да напусне.
Макар че продължава да се изявява с различни групи и да свири в ранообразни записи, тогава основната цел на Джими Хендрикс вече се е оформила: „Исках моя собствена сцена, моя собствена музика. Вече виждах, че можеш да създадеш цял нов свят с електрическата китара“.
Решението за него е да основе свой състав през лятото на 1966-а – Jimmy James And The Blue Flames. Сред кавър версиите в репертоара попадат две песни, които в бъдеще целият свят свързва с Хендрикс: Hey Joe и Wild Thing. На концертите на групата в Ню Йорк честа посетителка става Линда Кийт, тогавашна приятелка на Кийт Ричардс от Rolling Stones.
Убедена в потенциала на Джими, тя кани няколко мениджъри да го слушат. Един вечер през август Линда Кийт посещава концерт на Хендрикс заедно с басиста на Animals Час Чандлър, който тогава вече крои планове да се наложи в мениджмънта и да ръководи кариерата на някой обещаващ изпълнител. Още от първите секунди на песента Hey Joe, Час е запленен, съзирайки потенциала на едно бъдещо величие.
Следва преместването на Джими Хендрикс в Лондон и, както се казва, останалото е история. Момчето, което някога притежава само едно намерено на боклука укулеле, вече има всичко необходимо, за да се превърне в суперзвезда.
