Как създателят на водородната бомба спечели Нобелова награда за мир
Той е роден преди 100 години и остава в историята като един от най-успешните разработчици на атомно оръжие в историята на света. Неговият проект успява да се усети по целия свят, като бързо успява да изравни силите в Студената война. Любопитно или не, същият изобретател получава Нобелова награда за мир. Как един от създателите на атомното оръжие печели това отличие? Нека се запознаем по-подробно с Андрей Дмитриевич Сакхаров. Неговият житейски път започва в Москва на 21 май 1921 г. в семейство на професор по физика, който ще посочи науката като единственото решение за Андрей, майка му е дъщеря на генерал Алексей Софиано, който също ще помогне за формирането на младата личност.
През 1938 г. Сакхаров влиза в Московския университет, но няма много време да го завърши, евакуацията на Москва ще го премести в днешен Туркменистан, а по време на войната ще работи във военна лаборатория, а след това ще се върне в Москва, за да вземе докторска степен по теоретична физика. Първите му интереси са насочени към космическите лъчи и макар неговите трудове да показват добри основи за развиването на нови теории, скоро СССР ще има нужда от всички научни работници за създаването на атомна бомба. В този проект Андрей ще даде едно доста интересно решение, поставя чист и необогатен уран около деутириума – изотоп, като разширява границите на структурата.
По време на термоядрената реакция, уранът може да улови и собствените си неутрони, гарантирайки по-висока мощност и радиус на ефект. Този ефект е наречен от самия него „тортата“. В началото става ясно, че първите тестове не могат да сработят така, както се очаква. Разбира се, идеята е достатъчно оригинална и с помощта на някои ускорители и слаби радиационни лъчи, Андрей успява да даде ядреното оръжие в ръцете на СССР. Първата водородна бомба с кодово име RDS-37 е произведена и детонирана, като оригиналната ѝ мощност е около 3 мегатона, за реалните тестове, мощността ще се сведе до 50%. Само 6 години по-късно неговият модел ще бъде използван и за добре познатата „Цар Бомба“ с мощност от 50 мегатона – до днес тя остава една от най-силните атомни бомби в историята.
С демонстрацията на такава сила е ясно, че светът никога няма да бъде същият и успехите в един момент се превръщат в един особен бич за създателя. Подобна е съдбата на Опенхаймер и Едуард Телър в това отношение. Мнозина наистина виждат създаването на подобно оръжие като твърде крайна мярка, но точно тук се появява и едно друго разсъждение. За самият изобретател става ясно, че около 40 години след създаването на подобно оръжие, Третата Световна война е избегната и най-вероятно една голяма заслуга е фактът, че ядреният терор и постоянните заплахи, задържат всяка една от страните да влезе в открит конфликт.
През 1965 г. започва да работи върху теоретичната физика и да изследва протоновия разпад. Подобни теории вече са предлагани, но все още не са доказани. Изследва теорията на големия взрив, а след това дори предлага присъствието на така наречената индуцирана гравитация – предложение, което се поява за първи път от Айнщайн и Бозе.
През 50-те години на миналия век, ученият ще изрази сериозни притеснения относно детонирането на ядрено оръжие в атмосферата. През 1967 г. ще бъде един от хората, които ще се опитват да вразумят САЩ и СССР относно създаването на балистичните далекобойни ракети, които най-вероятно се разработват, придружени с евентуалното създаване на защити от подобни ракети. Генерално идеята на учения е да покаже, че ако това въоръжаване продължи, атомната война ще се превърне в единствената опция.
Най-накрая пише свой собствен манифест и макар да разполага с разрешение за публикуване, същият така и не успява да намери поле за изява в СССР. От друга страна не трябва да забравяме, че същият има огромен успех извън границите на страната. Защо обаче Сакхаров е толкова запален противник? Както знаете, антирадарната система „Дъга“ в един момент дефектира и оставя само един човек да реши дали наистина трябва да извести началниците си за първа фаза на атомна война или просто да приеме, че това е особена грешка на системата. Именно в този период един човек спасява целия свят, а какво можем да си представим, ако радарите бяха повече от един. След литературната изява на Андрей, той получава официална забрава да работи във военната индустрия, да провежда различни експерименти или да работи като теоретичен физик.
12 години остава в изгнание в собствената си страна, но това не го спира да коментира и критикува своите колеги относно продължителното въоръжение. На финалът дори е обвинен в анти-съветска дейност. Разбира се, това изобщо не му пречи да получава агресивно и дори дискредитиращо отношение. При опити да се свърже с Хрушчов и да го мотивира да спре тестването на ядрени оръжия, получава един много важен отговор – да стои далече от политиката и да прави това, което е правил най-добре. Впрочем това е един от малкото учени, които отказват да влязат в партията и освен това няма нищо против да каже истината на един от най-важните култове в това отношение – този на Сталин.
Сакхаров никога не разбирал как е възможно да се почита личност, която по един или друг начин е довела до смъртта на толкова много хора. След публикуването на едно от есетата му в The New York Times, същото се превежда на 17 езика и достига мултиплициране от 18 милиона копия. След някои от основните изяви, освен учредяването на комитет за човешките права, именно там се появяват първите критики срещу смъртната присъда, правото на емиграция и забраната за изпращането на дисиденти в психиатрични клиники – нещо, което често се е случвало в този период. Първите следи на Нобеловата награда се появяват през 1975 г., когато публикува своята книга „Моята държава и света“.
На церемонията е представен като един от безстрашните човеци, отдадени на фундаменталните принципи на мира. Наказанието за тези думи е, че Сакхаров никога няма право да отиде до Осло и да вземе наградата, изпратена е съпругата му. През 1979 г. той продължава да е върха на острието и критиката срещу собствената си държава. Неговото име се появява сред първите, които са против изпращането на съветски войници в Афганистан. Истината е, че му се налага да остане още малко време на фронтовата линия, поне докато на власт не идва Горбачов, за да открие труповете на идеалистите и противници на поставения режим.
Единствено Сакхаров остава да се запази и да приеме всички обвинения, критики, следене и внимание от КГБ. Ученият се е превърнал в човек, който не може да бъде елиминиран, той е символ, който никой друг не може и няма как да открие. През 1986 г. Горбачов ще извика Сакхаров, за да свали всички негови обвинения и да му върне свобода, като освен това благодари за патриотичната работа. Подобна маневра допълнително сломява авторитета на главния секретар, но генералните критики помагат за нещо особено – спирането на ядрената лудост, която по един или друг начин може и евентуално ще доведе до един болезнен край.
Андрей никога не доживява, за да види свободата, която Горбачов ще иницира, ученият умира от сърдечен удар на 14 декември 1989 г. на 68 години. По това време хиляди руснаци отиват, за да се сбогуват с него, признавайки го за един от най-важните герои на човешките права в края на XX век, чийто основни ценности остават свободата и човешкото достойнство.
Снимки: Wikipedia
