Роналд Опус – човекът, който се самоуби не както очакваше

През 1987 година тогавашният президент на Американската академия по юридически науки, доктор Дон Харпър Милс, говори на банкет на Академията и разказва история, в която съдебен лекар разследва съмнителна смърт и заключава, че покойният сам е виновен за собственото си убийство.

Ето и най-ярките моменти от разказа му:

„Съдебен лекар получава тялото на мъж на име Роналд Опус, който е убит с изстрел от пушка в главата. В процеса на изследване се установява, че Опус е застрелян, докато лети към смъртта си в опит за самоубийство. До тялото му е намерена бележка, в която той описва, че се чувства разочарован и има намерение да отнеме собствения си живот като скочи от покрива на 10-етажна сграда.

В повечето случаи това означава, че смъртта му ще бъде определена като самоубийство, въпреки че реално умира от изстрела, а не от падането. Това е така, защото според закона, ако човек умре по причина странична и неконтролирана от него, докато сам той е в процес на самоубийство, смъртта му се определя като самоубийство. Затова ако някой скочи пред кола в опит да отнеме собствения си жовот и успее, шофьорът на колата няма да бъде съден.

Случаят обаче става все по-сложен. Лекарят открива, че без знанието на Опус, в същия ден на 8 етаж на сградата е била поставен мрежа, която да предпазва миячите на прозорци. В резултат на това той заключава, че Опус би оцелял след скока си и затова смъртта му трябва да се разглежда като убийство.

Разследването продължава… Човекът, дръпнал спусъка, е възрастен мъж, който по време на спор със съпругата си в дома им на 9 етаж, вади пушката си и я насочва към нея. Оръжието гръмва в разгара на спора, но заради крехкото здраве и напреднала възраст на мъжа, изстрелът е неточен и минава през прозореца, точно когато Опус пада от външната му страна. Лекарят решава, че това може да се счита за убийство, тъй като възрастният господин вади заредено оръжие с намерение да стреля и в резултат на това предизвиква смърт. По закон, въпреки че човекът е нямал идея, че Опус в този момент скача от покрива, той все пак носи отговорност, защото произвежда изстрел с намерението да убие и успешно постига това. Случаят изглежда решен…

Но, разбира се, не е. Когато пред мъжа и съпругата му се излагат тези обстоятелства, и двамата твърдят, че пушката им не е била заредена и всъщност той доста често я насочвал към жена си по време на спорове (имайки предвид, че не е заредена) и тази практика може да се потвърди от други членове на семейството им. С тази нова информация лекарят заключава, че случилото се е просто трагичен инцидент.

По време на разследването си обаче лекарят научава и че синът им е забелязан да зарежда пушката няколко седмици преди инцидента. Скоро след това се разбира, че младият мъж е оставен без финансовата подкрепа на майка си и предположенията са, че зарежда пушката с надеждата баща му да застреля майка му без да иска следващия път когато спорят.

С тази нова информация наум, лекарят решава, че именно синът е виновен за смъртта на Роналд Опус. Но когато пита бащата за името му, той отговаря: „Синът ми се казва… Роналд Опус.“

Противно на слуховете в интернет, които започват още през 1994 година, г-н Опус никога не е съществувал. Според д-р Милс (за съжаление починал през 2013 година), голяма част от историята му е негова собствена измислица, за да покаже как малки детайли в едно разследване могат да повлияят значително на крайния юридически резултат.

Някой обаче намира речта му и я качва в интернет като я представя за реален случай. Заради особеностите на глобалната мрежа през 90-те, кой и кога прави това завинаги ще остане неизвестно като разполагаме единствено със спомените на д-р Дон Милс, че тя излиза онлайн „някъде през ’94-та“.

От тогава Американската академия по юридически науки, както и самият Милс, са бомбардирани със запитвания относно странния случай на Роналд Опус. През годините докторът е получавал безброй обаждания по повод историята от „библиотекари, журналисти, студенти и дори професори по право“. През 1997 той твърди, че е получил над 400 обаждания за историята през последните 2 години, което прави по едно на всеки два дни. Той с удоволствие отговаря на запитванията като обикновено обяснява, че историята е измислена и единствената му цел е била да я представи като хипотетичен анекдот за това как „различни съдебни решения могат да бъдат взети след всеки нов факт в едно разследване“.

За изненада на Милс, интересът към хипотетичния му анекдот никога не изчезва и с развитието на интернет дори се разпространява по форуми и социални мрежи. Дори днес, 30 години след първоначалното измислянето му, все още могат да се намерят сайтове, които твърдят, че историята е по реален случай.

Човешкият род е никога няма да спре да е наивен, но пък и никога няма да спре да измисля интересни и вълнуващи истории като тази на д-р Дон Харпър Милс.