Проблемът не беше в разширяването на НАТО, а в демокрацията – защо Путин започва войната с Украйна
Ако не живеете в пещера и все още имате достъп до официални информационни канали, то най-вероятно сте разбрали за стартирането на Руско-украинската война. Тук идва един от големите проблеми, обшити яростно с най-различни конспирации и страхове. Самият Владимир Путин твърди, че НАТО е виновно за старта на военната кампания от 24 февруари, миналата година. Отново по негови думи ще открием, че Путин заявява, че разрастването на военната организация е и причината да видим Русия да действа кардинално.
Има само няколко проблема – Русия в миналото е дала своята благословия и позволява на Украйна да се включи в НАТО. Едва ли има човек, който не е забелязал подмяната на социалните норми с демократични ценности в източния блок на режима. Тук идва и вторият проблем, след като Путин се страхува от демокрацията и се притеснява, че точно тя може да го ритне от стола, каква точно е ролята на НАТО в цялата история. Истината се крие в неговото вековно обещание – да „денацифицира“ Украйна. С други думи, той просто заявява, че иска да премахне демократичния режим и в него вижда заплаха.
И до днес ще чуваме, че НАТО е виновно за настоящия конфликт, който ще остане в историята, надяваме се, като един от най-глобалните след Втората Световна война.
И до днес ще открием, че има достатъчно провокатори, които твърдят, че провалът на мира в Украйна е дело на НАТО и неговата постоянна намеса във външните работи на останалите страни. Не са малко и авторите, които се опитват да докажат точно това и да обясняват, че Москва има правото да води война със своята съседка, след като денацификацията продължава да се проваля, а опитите за 3-дневна война, се оказаха вече годишен план за оцеляване на руската армия. Впрочем не трябва да забравяме, че същата тази страна вече провежда своята втора мобилизация и реално е готова да изпрати още около 200 хиляди души в мелачката.
Безкрайната мантра за разширяването на НАТО се повтаря не само в Москва, но и в Европа и САЩ. Автори на тези вековни думи са точно онези почитатели, които винаги са таили сладки емоции към Руската федерация, но никога не са приели идеята, че могат да живеят точно там. Всички са категорични, че НАТО е виновно за доближаването до руската граница и активирането на отдавна търсената причина за Путин да започне агресивна война.
И самият процес не е започнал миналата година. Нека се върнем първо в далечната 2008 г. и инвазията в Грузия, след това можем да продължим към Украйна през 2014 г. и миналата година стартира втори по-мащабен и точно толкова кървав епизод. Още тогава се твърдеше от различните канали на Путин, че ако НАТО отпадне като потенциално предложение за Украйна, бъдещите войни ще бъдат избегнати.
Звучи прекрасно, но дали наистина е така. Исторически погледнато, това изказване на първия в Русия не може да носи такава стойност. Причината е, че НАТО винаги се е смятало за ултимативното зло и причина за напрежение между запада и Русия. Истината обаче е, че разширяването не е било константа, а още една променлива. Все пак да не забравяме, че Румъния и България също влязоха в НАТО, преди това и други бивши съветски държави приеха идеята да бъдат в пакт и да напуснат Варшавския договор. През последните 30 години ще открием, че напрежението се повишава и намалява в различни периоди на вълни, точно както и самото разширяване на НАТО. Причината за напрежение се крие другаде – демократичните напъни на Евразия.
Това е много по-лесен феномен за анализиране. Всеки път, когато една страна, смятана някога за съюзник на Русия, официално приеме демокрацията и се изгуби поредната топла връзка с Путин, напрежението започва да се повишава. Окупациите в Грузия и Украйна доведоха до форма на вето за членство в НАТО, все пак има изискване за кандидатстване и то е обвързано с идеята, че една страна не може да кандидатства, докато е окупирана от руски сили. Нека не забравяме, че точно това се случи с Крим и не можем да видим по никакъв начин влизането на Украйна в НАТО, докато говорим за вражески армии, а такива имаше още от самото начало. Въпреки това станахме свидетели на война от миналата година, която продължава и до днес. Тук обаче идва и следващият проблем, ако НАТО не е факторът, тогава какво е?
Отговорът се крие във факта, че Руската федерация не желае да има каквато и да е форма на демокрация и страната трябва да се върне към далеч по-послушната си форма от миналото. Замислете се и за причината за така наречения Евромайдан? Тогавашният избран украински президент Янукович беше твърде решен да изпрати Украйна в прегръдките на Русия, вместо да говори за Европейски съюз – нещо, за което умираха украинци, но ние лекомислено сме готови да заявим, че е редно да се напусне. От друга страна не трябва да забравяме, че днес същият политик се намира в Русия и живее с помощта на политическо убежище. На 24 февруари миналата година имаше реч от един час, в която се обясняваше ясната причина за инвазията.
Логично е, че най-високият противник на автократния режим на Путин ще е демокрацията, а не НАТО, което постоянно се описва като магическия черен лорд, преследващ постоянно мирните руски жители. Заплахите не могат да намалят, спрат или дори да изплашат потенциалните кандидати през следващите години. Впрочем трябва да бъдем сигурни, че Финландия не беше осъждана тежко за желанието си да се включи в НАТО.
Все пак ще открием, че там демокрация имаше и ще има след Путин, следователно това не е била точка на интерес. Всеки път, когато свободна страна близо до Руската федерация започне да говори за избори, правото да избира своята собствена посока, да кандидатира своите лидери и да позволи на мнозина да се насочат в правилната посока, логично е да открием, че страната ще бъде веднага подготвена за следващата изненада. Приемете, че „денацификацията“ е кодовата дума за „анти-демокрация“.
Причината да се намираме в тази фаза и да продължаваме да наблюдаваме повишаващо ниво на агресия ще се сведе до следните два елемента:
1. Русия разполага с формулата за ядреното оръжие, предоставена от група американски идиоти, позволяващи изравняването на силите, а Путин, по примера на Рейгън, бърза да играе фигурата на лудия диктатор, който се притеснява да натисне копчето по всяко едно време.
2. Втората причина е НАТО и фактът, че от време на време, точно тази дума ще кара повечето руски лидери като Горбачов, Елцин, Путин и Медведев, да виждат потенциалната заплаха. От 1949 г. НАТО е отворил вратите си за нови членове и посочва основните критерии. След 1991 г. и факта, че СССР успя да победи запада само със забавни лозунги, но нищо друго, свободните страни побързаха да анексират своята територия и след това да заявят своята вярна служба. САЩ и останалите НАТО членове работят усилено, за да не затворят вратата за никого, но междувременно не ограничават абсолютно никого да партнира с Русия. В някои случаи ще открием, че отношенията са успешни, а в други са трагични, но няма натиск от никого.
И ако в момента НАТО е виновно и за настоящата война, то тогава защо през последните 30 години от края на Студената война, Кремъл има смесени чувства относно присъединяването на различни държави в различни случаи. Ако НАТО е основният проблем, то защо Русия подписва договор с НАТО през 1997 г. и търси опити да се съюзи и да партнира с алианса. Преди да побързате да заявите, че това е поредната маневра на Горбачов, грешите, договорът е подписан от Борис Елцин.
Той самият смята, че ще има равноправие между Русия и НАТО, защото сега ще има съюзи и кооперация между силите, разработките и още много други. През 2000 г. Владимир Путин ще гостува в Лондон и той самият ще заяви, че Русия спокойно може да се присъедини в НАТО някой ден. Дори тогава се твърди, че страната може да бъде равноправен партньор и да гарантира мира като еквивалентен участник в един мащабен съюз. Русия, поне така казва Путин, е част от европейската култура и не трябва да бъде изолирана от Европа. Единственият проблем е, че е изолирана.
След 11 септември има още една позиция за затопляне на отношенията. Буш и Путин се договарят, че ще кооперират своите сили, за да се борят срещу тероризма. По това време Путин се опитва да бъде съюзник, а не противник на НАТО. Единственият случай, в който се поглежда към прословутата 5-та точка на НАТО е намесата в Афганистан, действие, което самият Путин подкрепя. Следват дипломатически совалки, придружени с военни помощи, включително и асистиране на военните на САЩ за разпределянето на базите в Узбекистан и Кюргистан. Ако НАТО винаги е бил проблем на Русия и влиянието му се смята за вредно, защо още тогава няма помощи и по-скоро напрежение за поставянето на военни сили в бивши сателитите на СССР?
През следващата година отново ще видим как същият човек говори за различни методи, но една и съща цел – запазването на мира. В онзи момент, когато Русия успее да изглади изцяло отношенията си, разширяването не би трябвало да бъде проблем, поне това са думите на тогавашния президент.
През 2002 г. има последна голяма вълна за разширяване – Естония, Литва и Латвия – реакциите на Путин не могат дори да се забележат. Няма никакви закани за окупиране на територии и в трите страни. Същата година е попитан за мнение и отговаря, че Русия не може и няма право да казва на свободните хора какво да правят, това е техен избор и никой не трябва да им се меси. През май 2002 г. е попитан относно намеренията на НАТО и Украйна, а отговорът може да ви изненада:
„Абсолютно сигурен съм, че Украйна не се страхува да поеме този процес и да приеме НАТО и целия западен алианс. Украйна има свои собствени отношения с НАТО; съществува Украински-НАТО консул. В края на деня ще видим едно решение, което ще дойде от НАТО и Украйна. Това е отношението между тези два партньора.“
Едно десетилетие по-късно ще видим и речта на Медведев относно НАТО и Украйна:
„Периодът на дистанциране в отношенията между нас е вече приключен. Ние виждаме бъдещето с оптимизъм и ще работи за развиването на отношенията между Русия и НАТО във всички зони, докато те самите прогресират, за да открием едно завършено партньорство.“
На същата сбирка ще видим, че Медведев говори дори за кооперацията в така наречената ракетна защита. Никой не се е оплаквал от НАТО като толкова черна и невиждана заплаха. От края на Студената война до инвазията в Украйна през 2014 г. ще открием, че НАТО и Европа се разоръжават и намаляват своето влияние, вместо да го подсилват. Дори и след разширяването на териториите и съюзниците, военната индустрия по-скоро намалява, отколкото да се повишава. По същото време ще открием, че Путин разширява и модернизира своята армия. Балансът между силите е в полза на Москва за този период.
Твърдението, че НАТО е виновно за настоящата война, просто не може да се смята за релевантно, след като основният агресор може да бъде забелязан почти веднага. Има някаква друга причина и тя трябва да се разглежда малко по-далече.
Сериозната заплаха и повишаването на напрежението идва от серия демократични избори и популярни протести, родени в посткомунистическите страни от 2000 г. насам. Самият Путин ги нарича „цветни революции“. Путин смята, че руският национален интерес е бил заплашен от САЩ. По-точно се приема факта, че САЩ подкрепя повечето преврати. Те не са никак малко: Сърбия през 2000 г., Грузия през 2003 г., Украйна през 2004 г., Арабската пролет през 2011 г., Русия през 2011-2012 г. и Украйна през 2013-2014 г. След всеки един от тях, Путин става много по-враждебен към САЩ и постоянно приема всяко едно действие за НАТО заплаха.
Всичко започва с Елцин и факта, че през 1997 г. той няма нищо против разширяването на границите. Готов е да игнорира тези действия и да запази отношенията си със САЩ. През 1999 г. се избягва допълнително напрежение, след като Русия също е поканена на преговорите. След свалянето на Слободан Милошевич, новият президент е Путин, но той също не злоупотребява с гостоприемството, а просто запазва по-топлите отношения.
Розовата революция в Грузия през 2003 г. ще повиши напрежението. Путин ще обвинява САЩ за директното подпомагане и създаването на демократични избори, които ще помогнат за изкачването на про-американски кандидат – Путин го нарича марионетка. В този случай говорим за президента Михаил Саакашвили. Веднага след въпросната революция ще открием, че Путин е готов да подкопае новия режим и дори ще нападне през 2008 г. и ще признае две нови територии – Абхазия и Южна Осетия. 2008 г. ще е най-ниското ниво на отношения.
Следващата революция е през 2004 г. и носи името Оранжевата революция. Преди да се стигне до нея, президентът Леонид Кучма запазва баланс между изтока и запада, но винаги ще се стреми да поддържа по-топли връзки между Киев и Москва. Това се променя със следващите избори, когато стотици хиляди излизат на улицата и накрая свалят Кучма. Избран е Виктор Янукович, за когото вече споделихме в горните редове, че е възпитаник на Путин, макар и тй да не печели изборите, докато оранжевата коалиция се спира на Виктор Юшченко за президент и министър-председател на име Юлия Тимошенко.
Оранжевата революция е много по-голяма заплаха за Путин от предишните две. Първо ще открием, че тя е внезапна и много по-голяма, тук веднага се включват стратегиите и границите. Путин е изгубил страна, на която е залагал стратегически и идеологически много.
За Руската федерация това ще е територия, която създава сфера на влияние и продължава да бъде необходимият щит на някогашната Руска федерация. Путин дори налага вето за някои политически решения на своите съседи. От 2002 г. до този момент ще открием, че сигналите са повече от ясни. Киев иска да избяга от мъртвешката хватка на Москва. През цялото време се твърди, че Украйна и Русия са един народ, който търси своя начин да се събере отново, но това е само руската идеология. Украинската посочва нещо много по-различно.
Тук идва и следващата заплаха, ако хората, които се защитават и протестират, могат да се появят в Украйна, то какво пречи да се появят и в Русия? Няколко години точно този феномен наистина се случва. Серия от протести в Москва и Санкт Петербург, както и други градове, официално ще започнат да се бунтуват срещу нагласените избори през 2011 г. Това са най-големите протести от 1991 г. след падането на СССР. За първи път ще има директна заплаха срещу президента и е очевидно, че руският народ има силата и уменията директно да оспорва хватката на властта. Популярните руски бунтове избухнаха по същото време с Арабската пролет. Това връща веднага Путин за пореден път в кабинета през 2012 г. Следва поредният опит за демокрация в Близкия изток и до края на всички дипломатически отношения между Русия и САЩ.
Поредната заплаха не идва от НАТО, а от демократичните избори в Украйна през 2013-2014 г. След като Путин не напада през 2004 г. ще реши да го направи през следващата година. Янукович не успява да изпълни задачата на Путин и накрая е изгонен. За втори път ще отчетем загубата на Русия и опита на Украйна да избяга от влиянието. Този път се задейства военната доктрина и веднага започва да се вади най-черната лъжа – присъствието на нацистите в Украйна. Руските сили превземат Крим и блокират правото на Украйна да се включи в НАТО. Путин изпраща пари, оръжие и оборудване за сепаратистите в Източна Украйна, за да се продължи войната в Донбас, която ще бъде цели 8 години. Веднага след инвазията ще има критики от Путин и познайте към кого ще са насочени – НАТО.
Следва цяла серия от атаки срещу новото правителство и опитите на Украйна да бъде модерна, демократична държава, която не може и не иска да бъде васал на Кремъл, но това така и не може да се случи. След цели 8 години в натиск, страната продължава да не се предава и да се опитва да бъде по-серииозна и агресивна опозиция. Вместо да има разделение, страната се обедени етнически, езически и религиозно. Зеленски стана един от най-подкрепяните президенти, което не се е случвало никога преди това в Украйна.
През 2022 г. вече беше очевидно, че Украйна ще изпълни своята задача, следователно идва време за война. Путин ще твърди, че спира разширяването на НАТО, след това ще започне да говори за нацисти. Просто няма място за чакане и Путин никога не дава шанс, за да види в каква посока ще се насочи тази война. Вместо да спечели само изолиране на Украйна, опитът на Кремъл за влияние доведе до европейски и световни санкции, до затваряне на всички врати и до изоставяне на някогашните връзки, такива, каквито сме ги виждали да съществуват преди това.
Тук идва и следващият проблем, Русия не харесва НАТО, а още по-страшното е, че сега сякаш вече се плаши. Причините? След като говорим за години в инвестиция и щедро създаване на нови оръжия, същите просто изчезнаха. Никой не видя наличието на супер оръжието, за което всички говориха.
Дори могъщите ракети „Сармат“ не се появиха на небосклона. Ако някой се съмняваше, че Русия няма да понася щети на своята собствена територия, сега за първи път се превърна в обект на дронни атаки, които от друга страна показаха, че защитите са точно толкова илюзорни, колкото и самата армия. Интересен елемент е, че това ще е патова ситуация за руския първи. Той не може да позволи на неговите поданици да приемат факта, че имат силата да свалят непокорните анти-демократи в Кремъл. Не може да приеме и факта, че Украйна ще победи, какъв е полезният ход? Нищо не върви по правилният начин и вече продължава цяла година.
Не стана за 3 дни, не стана за 3 месеца, жертвите се увеличават, санкциите продължават да работят, а на фона на всичко това ще открием, че армията не е това, което беше.
