Криворазбраното руско правосъдие, където виновниците се пускат на свобода, а невинните отиват в затвор
В нощта на 13 януари 2020 г. мъж от Камарево на име Владислав Канюс брутално убива своята 23-годишна приятелка Вера Пехтелева. Съседите са слушали виковете на момичето с часове, подадени са множество повиквания в полицията, но когато пристигат униформените, момичето отдавна е мъртво. Владислав Канюс е осъден на 17 години затвор. Няколко месеца по-рано, тази година, майката на Вера ще разбере, че Владислав е отслужил своето време на фронта в Украйна, а след това е бил помилван от Владимир Путин.
Оксана Пехтелеева установява от социалните мрежи, че убиецът на дъщеря ѝ вече е свободен. Оксана е направила запитване в министерството на отбраната в Русия, за да разбере дали наистина Канюс е бил изпратен на фронта. Министерството изпраща документ, с който потвърждава, че въпросното лице е включено в редиците на фронта, а след няколко месеца пристига още един, който посочва, че на 27 април Владислав е бил помилван и освободен. Оксана търси своя бивш съпруг и баща на вече починалото им дете, за помощ и съдействие при писането на жалба.
Отговорът е, че Руското правителство няма да преразглежда жалбата на опечалените родители, тъй като Владислав е напълно реабилитиран. Отговорът е повече от странен, особено след като един човек се реабилитира отново чрез убийства на други хора, но военната етика не разглежда убийството на човек като такова, по време на война. Оксана дълго време е слушала вечерните новини и е знаела, че затворници с тежки присъди няма да бъдат призовавани на фронта. По думите на майката, тя далеч не е единствената, която е била попарена от новината за освобождаване на техният убиец.
В едно е категорична, никой няма да им помогне и никой няма да върне справедливостта на техните деца и роднини. Медиите не говорят за върнатите ветерани и не се опитват да крият факта. До този момент родителите са отишли до Висшия съд в Русия, както и са писали до президентския офис. Интересували се само от едно: как е възможно да бъде помилван убиец и мъчител. Тъй като във висшите съдебни институции изискват призоваването на Владислав и изслушването му, когато идва време за разглеждането на въпросната присъда, той дори не активира своята видео връзка.
Без неговото присъствие, съдиите отхвърлят всички искове, молят родителите да напуснат залата и прекратяват делото. Оксана си мисли, че най-вероятно Канюс може да бъде дори награден с медал от фронта. Подобни действия се определят само по един начин – като един силен звучен шамар. В самата зала не е имало нито един представител от семейството на Канюс, единствено ищците са били извикани, което ясно показва и адекватната линия на правораздаване в Русия. Никой не обяснява на Оксана как убиецът на дъщеря ѝ е свободен, докато нейното дете е вече 3 години в гроба. Желанието за протести се оказва плахо, тъй като има пострадали, които вече се озовават в затвора.
Абсурдът е толкова цветен, че престъпниците се озовават на свобода, докато протестиращите влизат в затвора, макар и мястото им да не е там. Ако не е била войната, Канюс никога нямало да получи своята свобода и все още е щял да бъде в затвора. Тъй като съдът не обръща никакво внимание на допълнителни жалби, повечето семейства трябва да живеят със същите престъпници в един град, тъй като повечето затворници няма къде да отидат, а това продължава да бъде една особена катастрофа в социално отношение.
Разбира се, това е бомба със закъснител за всички опечалени, които рано или късно ще се срещнат отново с тези хора. Какъв ще бъде изходът, това продължава да остава под въпрос, а и подобна статистика не се води и не се представя от Руската федерация. И докато убийците продължават да откриват своята свобода, други хора като Игор Балазейкинсе озовават в затвора. 16-годишният младеж хвърля бензинова бомба по военния офис в Киров, Ленинградска област. Сградата така и не се запалва, а момчето е арестувано веднага за рушене на държавно имущество.
Малко по-късно случаят променя своята тежест и става въпрос за извършването на терористична атака. От началото на март 2023 г. Игор се намира в затвора в Санкт Петербург. Тъй като му е отказана медицинска помощ, същият вече започва да страда от автоимунен хепатит. Младежът никога не казва каква е причината за атаката, това става ясно от майка му – Татяна Балезякина.
Оказва се, че на 24 февруари, чичото на Игор – Дима заминава за фронта в доброволен отряд. Не е ясно колко точно време е минало, когато пристига телеграма, че чичото е бил убит на фронта. По думите на майката, младежът никога не е проявявал интерес към политика или към други форми на управление. След 24 февруари, повечето руснаци, включително и Татяна, поставят символите на войната, защото били сигурни, че управлението знае какво прави. В момента, в който това се променя и всичко забавя ход, ситуацията очевидно е излязла извън контрол и се променя драстично.
Игор започва да чете алтернативна информация за случилото се на фронта и така нареченото освобождение. Семейството дълго тъгува, а Игор страда най-много, тъй като чичото е помогнал най-много във възпитанието. Когато попитали младежа защо е хвърлил бензиновата бомба в щаба, той отговорил, че отдавна са пропуснали момента с плакатите и призива за мир. След лятото на 2022 г. семейството променя доста своите позиции относно войната. Роднините на Татяна живеят в Казахстан и не разбират какво се случва в Русия. За тях поведението на сина им е някаква съвършена глупост.
Съпругът на Татяна е уволнен от работа през април, точно заради своите виждания. Татяна работи като учителка по английски, но след като случаят в малкия град добива популярност, повечето ѝ клиенти си тръгват. Ситуацията за семейството е абсурдна, но през август, когато младежът има рожден ден и още е в затвора, получава много писма, най-често от опозицията, която не вижда настоящето руско управление като разумно или правилно действащо за бъдещето на своите граждани.
Игор все още няма дори присъда, но се държи в затвор за превъзпитание, където условията са повече от чудовищни , освен липсата на храна и възможно най-ниските условия на хигиена, той няма право да чете или да изпраща писма. Не е получил правото си да се срещне с адвокат или да се види с родителите си. Единствените срещи се водят под надзор, докато става ясно, че писмата на семейството и на приятелите, изпратени до момчето се четат и се дават напълно отворени.
