Защо и как някои портрети могат да ни следят с очи

Изкуството, както казват, е субективно – това, което за едни е безценен шедьовър, за други е просто черен квадрат. Но има един вид картини, на които всички гледат по един и същи съмнителен начин – тези, които те следят, докато вървиш из стаята.

Какво предизвиква този вид оптична илюзия и как се постига?

Оказва се, че дори за средно способните художници този ефект е сравнително лесен. Необходимо е само да се постигне известна дълбочина на картината (3D ефект посредством светлосенки и перспектива) и след това очите да се нарисуват така, че да гледат директно напред.

Както точно се случва след това в мозъците ни, за да ни се стори, че картината ни гледа, когато сме встрани от нея? През 2004 година екип изследователи от Университета в Охайо ни показва, че когато се движим встрани от картината, нейните „най-близката“ и „най-далечната“ точка не се променят. Тези точки са дефинирани като точките, които биха били най-близо и най-далеч от нас под определен ъгъл, ако картината беше триизмена. Съавторът на изследването Джейм Тод обобщава резултатите по следния начин:

„Идеята е проста – без значение откъде гледате картината, тя не се променя, винаги гледате една плоска повърхност… Номерът е най-близката и най-далечната точка да бъдат винаги същите от всички ъгли на гледане. Когато гледаме предмети в реалния свят, тези точки се променят. Когато гледаме обаче картина на стената, най-близката и най-далечната точка не се променят, когато променяме ъгъла, но въпреки това я интерпретираме като реален (а не 2D) обект…“

Следователно, понеже перспективата, сенките и светлината върху картината не се променят, ако очите на портрета са гледали директно в нас, когато сме били пред него, ще продължава да ни се струва, че гледат в нас когато сменим перспективата си.

По същата причина, ако художникът нарисува очите така, че да гледат настрани – където и да застанем, те никога няма да гледат право в нас.

Тази техника за първи път се появява през 14 век, когато италианският художник и архитект Филипо Брунелески запознава света на изкуството с идеята за перспектива, която ще помага на творците да създадат илюзия за дълбочина. Тази техника заедно с малко игра на сенки и светлина позволява създаването на изключително реалистични портрети, включително и такива, които те следят независимо къде отидеш.