Защо критиците и кино феновете се разминават в оценките си

Проучване от 2017 г. между филмови критици и обикновени зрители ще ни покаже, че имаме един много сериозен пропуск: без значение дали искаме да го признаем или не – гледаме филмите значително различно, спрямо филмовите критици. Поне това показва едно проучване на университета в Ню Йорк, където изследователите са си позволили да закачат малко повече устройства за разчитане на мисловната дейност, докато в салона се движи една лента. Споделяме тази информация, защото най-вероятно сте се чудили с какво точно такава личност превъзхожда всички останали.

Основната роля на филмовия критик е да покаже какво може да допадне на вкуса на аудиторията. Като човек с повече познания и развит поглед към една лента, той може да даде и крайното решение, с което да повлияе на масата, но обратното не е възможно. Логично е, че вкусът му е доста по-различен от този на аудиторията. Учените са се опитали да уловят онази линия, която в последствие прави отдалечаването между аудиторията и критиците и ни доказва какво точно се обърква в цялата тази платформа. Оказва се, че при проведеното изследване, влияещите детайли на този вид изкуствоведи е не просто извън сектора на нормалната логика, но често преминава и други прагове, доказвайки, че критикуващите най-вероятно са се подготвили за създаването на доста сериозни и глупави платформи.

Питър Рейнър е човек, който получава наградата Пулицър за критика и обяснява, че ролята на критиците не е да бъдат с еднакво мнение, а да използват всеки един удобен момент, за да представят своята гледна точка и да завъртят индустрията в един много по-агресивен дебат, в противен случай винаги е лесно – 10-те филма от седмичното класиране са най-добрите и няма нужда от награди и други филмови призове. Ролята на критиците да гледат между 5 до 7 филма на седмица, а след това да анализират всичко забелязано, да водят записки и с помощта на използваните езици, жестове, поведение пред камерата, позицията на самата камера и помощта на историята, да изградят една цялостна оценка, с която да запознаят зрителя предварително. Критиците често рамкират един труд в социалната и политическата среда, показват ни как точно той се влияе от външните фактори и как ни показва какво наистина се случва като форма на развитие.

Ако в началото всеки един филм има трейлър или някаква друга форма на PR, то при критиците има едно много по-детайлно отношение към публиката. До някаква степен се говори за изкуство и отношение, което може да ни покаже и онези точки, които биха могли да влязат като изкуство. След като говорим за критика, не трябва да забравяме и още някои много важни точки в това отношение. При филмовото изкуство трябва да добавим и още една много важна точка – четенето на интернет мнения не винаги е писането на професионално ревю. Следователно не трябва да се изненадваме, когато филмовата аудитория не е особено съгласна с критиците и обратното. Има филми, които на пръв поглед изглеждат безбожно глупави, но същевременно радват критиците и обратното. Аудиторията обаче реши да овладее този феномен, предлагайки и следващата по-важна стъпка – създаването на малко по-достъпна критика, която трябва да отговори на последния въпрос: необходимо ли е да се харчат средства или не е необходимо. Точно по тази причина  има вече оценки, които спестяват четенето – критиката не е за всеки. Ако вярваме на професор Уолтър Мец, всеки човек изживява по различен начин филмовото изкуство.

Някои хора с по-широк спектър и познанство към киното ще развият и ще се насладят на лентата много повече от други, които я виждат като развлечение – това е напълно очаквано. Човек, който е запознат с методите на снимане, точката на камерата, правилата на третините и още много други, той разполага с окото да се запознае и види всички необходими опции. Следващата стъпка става далеч по-трудна и почти невъзможна в това отношение. Повечето майстори на критиката признават, че писането ѝ е метод, който да запознае аудиторията с възможностите за мислене и действие, което не само ще се отрази на крайния резултат, но ще ни позволи и да видим как изглежда света социологически, политически и как изобщо трябва да се интерпретират посланията. Ето защо филми като „Гражданинът Кейн“ не получават никакви награди – просто никой не ги разбира. Филмите като „Blade Runner“ грабват аудиторията от самото начало и около 40 години по-късно продължава да се смята за основа на фантастиката. Критиците харесват и двата филма, но аудиторията предпочита само единият.

В последствие се случи и очакваното – линията на публиката и критиката се отдалечи толкова много, че нито един не може да хване логиката, с която се номинират. Точно по тази причина откриваме и по-сериозното разминаване между идеята Мария Бакалова да бъде номинирана и да се бори за престижната награда Оскар. Не е трудно да видим, че някога филми като „Челюсти“ се смятат за амбициозни проекти, докато „Кръстникът“ се смяташе за майсторско заснемане на тъмните филми, които някога сме имали възможност да видим. Не трябва да забравяме, че когато една картина се гледа по правилата на изкуството, нейната оценка ще бъде по-различна, спрямо оценката на аудиторията и почитателите. Киното наистина е форма на забавление, но влизайки в рамките на изкуството има и други правила за оценка, които в последствие ни показват какво наистина може да се случи и как изглежда света от другата страна.