През 16-ти век алхимикът Парацелз създава лауданум (вероятно кръстен по латинските думи, които означават „нещо за възхвала“), като смесва тинктура от опиум с алкохол. До 17-ти век лекарят и пионер в медицината Томас Сиденхам опростява и стандартизира рецептата и рекламира лекарството като лек за всичко. (Днес думата лауданум се отнася до всяка алкохолна тинктура от опиум.)
До 1800 г. лауданумът вече е широко разпространен и може лесно да бъде закупен в кръчми, бакалии, бръснарници, магазини за тютюн, аптеки и дори сладкарници. Наркотикът често е по-евтин от алкохола, което го прави достъпен за всички прослойки на обществото. И като лек за всичко, се и предписва за всичко – от успокояване на раздразнително бебе до лечение на главоболие, упорита кашлица, подагра, ревматизъм, диария, меланхолия и „женски проблеми“.
Лауданумът става широко използван от цялото викторианско общество като лекарство и скоро много писатели, поети и художници (заедно с много обикновени хора) започват да го взимат. Известно е, че Брам Стокър, Чарлз Дикенс, Джордж Елиът, Данте Габриел Росети, Пърси Шели, лорд Байрон и много други са използвали лауданум.
Някои го приемат за кратко, само докато са болни, но други, разбира се, се закачат безнадеждно. Английският писател Томас Де Куинси пише цяла книга – „Confessions of an English Opium-Eater“ (1821) – за употребата на опиум и неговите производни. Книгата предполага, че за разлика от алкохола, опиумът подобрява творческите сили – мнение, което само прави лекарството по-привлекателно за тези, които търсят артистично и литературно вдъхновение. Редица други автори също потвърждават способността му да засилва въображението.
Портрет на Ан, Емили и Шарлот Бронте от брат им Брануел
„Този мръсен лауданум“
Асоциацията на веществото с романтичните поети вероятно произтича от пристрастяването на Самюъл Тейлър Колридж, чиято най-известната поема, „Кубла Хан“, е написана след интензивно надрусване. Подобно на много свои съвременници, той страда от лошо здраве и прибягва до лауданум като болкоуспокояващо. Но първоначално вдъхновяващият наркотик, скоро поробва своите жертви и пристрастяването на Колридж и произтичащите от това здравословни проблеми го измъчват до края на живота му.
Някога жизнерадостният млад човек става апатичен и слаб и развива ужасни симптоми, ако не си вземе дозата. В писмо от 1814 г. до своя приятел Джон Морган, Колридж признава, че не само физическите ефекти на лекарството го притесняват, но и ефектите му върху характера му: „Този мръсен лауданум сто пъти ме измами… не, всъщност бях съзнателно ИЗЛЪГАН. И все пак всички тези пороци са толкова противоположни на природата ми, че ако не беше Отровата, унищожаваща свободната воля, аз наистина вярвам, че бих се оставил да бъда нарязан на парчета, вместо да извърша някой от тях.“
Поетесата Елизабет Барет Браунинг за първи път приема лауданум на 15-годишна възраст след травма на гръбначния стълб. След това тя го използва за различни заболявания, включително кръвоизливи в белите дробове. Когато започва да си кореспондира с поета Робърт Браунинг, който по-късно ще стане неин съпруг, тя му разкрива, че приема по 40 капки от лекарството на ден – доста значителна доза дори за наркоман.
Златокосата Елизабет Сидал е друг известен потребител. Муза и по-късно съпруга на великия предрафаелски художник Данте Габриел Росети, тя страда от лошо здраве и става безнадеждно пристрастена към веществото. В продължение на години, въпреки пристрастяването си, успява да функционира – докато не губи дъщеричка през 1861 г., една трагедия, която задълбочава желанието й за безсмисловната забрава, предлагана от наркотика. През 1862 г., когато забременява отново, съпругът й се връща от вечеря една вечер и я намира в безсъзнание след свръхдоза. Росети вика лекар, но когато лекарят тъжно обяви, че не може да направи нищо за нея, мъжът отказва да повярва и изпраща да доведат още трима лекари. Те обаче потвърждават преждевременната смърт на Сидал.
Друга известна жертва на лауданума е Брануел Бронте, братът на Шарлот, Емили и Ан. Заедно четиримата споделят едно и също трагично и самотно детство, което в сестрите отприщва творческа искра, която ще ни даде литература като „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“.
Но Брануел, който привидно споделя същия потенциален талант като поет и художник (той създаде уважавани ювенилии заедно със сестрите си), вместо това изпадна в зависимост от алкохола и лауданума; чувствителността му изглежда твърде деликатна, за да понесе постоянните отхвърляния, които един артист трябва да понесе. Брануел умира зависим и без пари на 31 години през 1848 г., само година след публикуването на най-известните романи на сестрите му.
Регулация
Не е толкова изненадващо, че много писатели и художници са приемали лауданум, като се има предвид, че това е ера преди аспирина, антидепресантите или хапчетата за сън. Но тъй като отрицателните му ефекти стават все по-добре документирани – еуфорията, която доставя, е последвана от спад в настроението, безпокойство, вцепенение и изпотяване – става ясно, че лекарството трябва да бъде по-добре регулирано.
Разказите на пристрастени помагат за повлияване на общественото мнение. В една популярна статия, публикувана през 1889 г., пристрастено към наркотици младо момиче разкрива страданието си по време на абстиненция:
Основното ми усещане беше ужасна умора и изтръпване в края на гърба; караше ме да се мятам цял ден и нощ. Беше невъзможно да лежа в едно положение повече от минута и, разбира се, не можеше и да се говори за сън. Бях толкова раздразнителна, че никой не искаше да се доближи до мен; майка ми спеше на дивана в стаята ми и аз едва не я ритнах веднъж, защото ми предложи да си кажа молитвата, за да се опита да ми помогне да заспя. Молитви от много различен вид бяха в съзнанието ми, веднъж или два пъти бях много близо до това да се удуша и ме е срам да кажа, че единственото нещо, което ме спря да го направя, беше мисълта, че може да получа лауданум по някакъв начин. Усещах, че не чувствам нищо друго освен просто, че съм жива, и ако къщата се беше запалила, щях да реша, че е твърде голямо усилие да стана.
До 1868 г. лауданумът вече може да се продава само от регистрирани химици в Англия и в знак на опасността му трябва да бъде ясно обозначен като отрова – първите ограничения за употребата му. През 1899 г. е разработено много по-безопасно болкоуспокояващо средство – чист аспирин, с който започва ера на много по-добра регулация на лекарствата.
И въпреки че измъченият писател, който се самолекува с лауданум, става миналото, много други забранени вещества скоро се появяват – запазвайки тропа на пристрастения към наркотици творчески гений непокътнат.