Музикални хроники: Как един разговор в леглото стигна до „Армагедон“ и произведе хит №1 на Aerosmith

Когато рок легендите от Aerosmith започват да работят по 12-тия си албум (сполучливо озаглавен Nine Lives), те изглеждат в най-добрата си форма от години насам.

Наркотичните и алкохолните им времена от 70-те и 80-те са преминали и те не само са оцелели, но са се запазили като група и са стигнали до втори златен период със серия от нови хитове като Cryin’, Crazy и Livin’ On The Edge. Лошите момчета от Бостън вече са по-зрели, изчистени от вредните субстанции и изключително успешни комерсиално.

Едно нещо обаче все още им липсва – те нямат в богатия си каталог хит на върха на американските класации. Няколко техни песни като Angel, Janie’s Got A Gun и Love In An Elevator са много близо до това постижение, но така и не се изкачват на върха.

Барабанистът Джоуи Крамър пък минава през свой личен ад – страда от депресия и решава да потърси професионална помощ. Налага се да бъде заменен от друг барабанист в началото на записите на албума, но с нови сили самият той записва ударните инструменти през есента на 1996-а. Две години по-късно Aerosmith вече са в края на триумфално световно турне, Nine Lives е постигнал двоен платинен статут в Америка, а хитовият сингъл Pink е спечелил „Грами“.

№1 хит обаче все още им липсва – докато не се появява един мащабен филмов проект, нуждаещ се от култова песен в саундтрака. Блокбъстърът „Армагедон“, зареден с мащабен мелодраматичен сюжет и със звезден актьорски каст, избира Aerosmith за група, която да запише баладата от саундтрака I Don’t Want To Miss A Thing. Изборът е логичен, включително и защото основната женска роля във филма се пада на Лив Тайлър, дъщеря на прочутия фронтмен на Aerosmith Стивън Тайлър.

Джоуи Крамър си спомня, че когато чува първия вариант на песента, тя никак не му харесва, защото изобщо не звучи като композиция за рок група.

Автор на песента е Даян Уорън, реномиран композитор, чието вдъхновение се оказва доста неочаквано. Легендарната певица и актриса Барбара Стрейзанд (която привидно няма нищо общо нито с песента, нито с филма) разказва в автобиографията си, че I Don’t Want To Miss A Thing е вдъхновена от разговор в леглото, който е имала със своя съпруг Джеймс Бролин. „Не искам да заспивам, защото ще ми липсваш“, романтично отбелязва Бролин в мил момент между двамата. „Колко красиво и поетично изказване. И то улови момент на пълно блаженство… физическо, емоционално и духовно“, пише Стрейзанд.

Съвсем случайно Даян Уорън чува как Стрейзанд разказва в свое интервю тази история. „Записах си само заглавието. Не написах песента, но си казах, че „Не искам да пропускам нищо“ (I don’t want to miss a thing) е много готино заглавие“, обяснява тя. И когато през следващата година е ангажирана да напише песента за „Армагедон“, Уорън решава да превърне това заглавие в песен – „Защото във филма ставаше въпрос за края на света, а какво би казал на някого, ако знаеш, че нямате още много време? Трябваше ми това чувство на неотложност, затова написах песента, но не знаех, че Aerosmith ще я реализират“. Когато баладата вече я написана, Даян Уорън я представя на Стивън Тайлър в един хотел в Ел Ей. „Ужасна певица съм, но седях там с него и му я пеех, беше невероятно да го чуя как я учи заедно с мен. Разплаках се, беше толкова емоционално“, спомня си тя.

Последвалият успех е главозамайващ – и на филма, и на песента. I Don’t Want To Miss A Thing се превръща в хита, който Aerosmith дотогава не са имали и си остава единствената им песен под №1 в Щатите. Тя прави групата известна за едно цяло ново поколение, което не е проследило историята им, простираща се близо 30 години преди „Армагедон“.

Aerosmith са майстори на големите завръщания и това важи както за групата като цяло, така и за отделните ѝ членове в личните им житейски истории. Джоуи Крамър преодолява депресията, за да вземе дейно участие в славния период на бандата, но означава ли това, че I Don’t Want To Miss A Thing е по някакъв начин по-специална за него? „Песента си е окей, но е просто поредната песен“, вдига рамене той. И макар че отношението му е такова, реакцията на публиката отдавна е доказала, че в баладата има нещо специално – превърнало я в най-големия хит в огромното творчество на величията от Бостън.