Музикални хроники: Барабанистът, който загуби ръката си, но това не го спря по пътя към величието
Едва 15-годишен той става барабанист на Def Leppard и с неговия безценен принос групата се превръща в една от най-големите британски глем рок формации.
Но когато музикантите са на върха на славата си, настъпва трагедията – точно на Нова година през 1984-та прочутият Рик Алън губи едната си ръка. Това обаче не го спира и днес той е може би най-уникалният барабанист в богатата история на рок музиката. Инцидентът се случва на път близо до Шефийлд, докато Алън пътува с приятелката си Мириам Барендсън. Той губи контрол над черния си Шевролет и се удря в тухлена стена.
Лявата ръка на барабаниста се оплита в предпазния колан и се откъсва, когато той изхвърчава през шибидаха. По-късно докторите прикрепят наново ръката му, но се налага да я ампутират заради инфекция.
Каква надежда има за барабанист без ръка? В началото на Рик е съобщено, че няма как да свири повече. Но той не просто се възстановява, но и се връща на сцената през август 1986 г., а оттогава не е спирал да свири по големите сцени.
Ето как самият Рик Алън разказва вдъхновяващата си история:
След инцидента ми казаха, че ще стоя поне шест месеца в болницата, но имах доста посетители, включително нашия музикален продуцент Мът Ланг. В крайна сметка си тръгнах само след месец.
Научих, че някои хора са питали бандата: „Нали няма да позволите на този сакатия да свири с вас на сцената“, а същевременно на мен редовно ми казваха, че никога повече няма да свиря на барабани. Започнах да вярвам в обратното едва когато дойдоха да ме посетят Стив Кларк и Фил Колън (китаристите на Def Leppard, б.р.). И двамата бяха много пияни.
Взех да опитвам да репетирам с едно парче дунапрен в края на болничното легло и се научих отново да свиря – с помощта на един човек, който се казваше Пийт Харли и който ми направи специален електронен сет барабани. За съжаление, той вече не е между живите.
Беше много тежък процес да стигна дотам да мога отново да се присъединя към групата. В началото си беше изпитание въобще да мога да ходя, но се затворих в една стая в къщата на родителите ми в Дронфийлд и просто свирех и свирех.
Имаше моменти, когато ми се струваше, че не мога да се справя и просто ми идваше да се свия на топка и да се предам. Но устоях. Вече бяхме ангажирани да свирим на фестивала Monsters of Rock на 16 август 1986 г. Бандата беше направила три концерта в Ирландия, в които Джеф Рич помагаше на барабаните – за да сме подсигурени, че имаме вариант и с него. Но Джеф изпусна полета си за четвъртия концерт, така че аз изсвирих няколко песни сам, докато той се появи.
На следващия концерт сцената не беше достатъчно голяма за два комплекта барабани, така че свирих само аз. После Джеф ми каза: „Май ще си ходя вкъщи утре“. Последва и шоу в Дъблин, когато отново свирих само аз. Но в деня на Monsters of Rock усещането беше сюрреалистично. Бях нервен, но знаех, че мога да го направя. Чувствах се странно да бъда в центъра на вниманието в бекстейджа. Всички от другите групи, от Ози Озбърн до Scorpions, дойдоха да ми пожелаят успех и да ме окуражат. Всички aзнаеха какво се случва и знаеха, че е нещо уникално, почувствах невероятна подкрепа. Заедно с Джо Елиът (вокалиста на Def Leppard) пресушихме над половината от една бутилка уиски, само двамата. Когато наближи моментът да се появим на сцената, осъзнах, че това или ще бъде страхотно, или пълен провал.
Бяхме решили да се отнесем към събитието като към всеки друг концерт, но без да се разнежвам твърде много, имах усещане за преливаща любов от всички страни и след първите една-две песни знаех, че всичко ще бъде наред.
Имаше огромна енергия от публиката и очакване Джо да каже нещо. Той просто нямаше избор. Когато ме представи по прекрасен начин, ревът на тълпата беше толкова оглушителен, че избухнах в сълзи. Помислих си „По дяволите, ако плача върху тези педали от електронния сет, дали ще ме хване ток?“
30 години по-късно това си остава в топ 5 на най-хубавите моменти в живота ми. Всеки път като се върна в Донингтън, където се проведе онзи фестивал, осъзнавам, че това място беше свидетел на превръщането ми в голям мъж.
Не разбирах обаче, че инцидентът е оставил някои проблеми вътре в мен, с които се налага да се справя. Трябваше да приема предложението за терапия, но се заинатих. Имаше и тъмна страна на всичко това.
Докато записвахме албума Hysteria в Нидерландия – конкретно в Амстердам – тръгнах по лоши пътища. Започнах самолечение и открих някои интересни наркотици. Сега вече съм осъзнал, че едва след Донингтън е започнала същинската работа по възстановяването ми.
Затова до ден днешен правя много съвместни инициативи с военните. Моята травма не е от бойни действия, но съм научил много от войниците и се надявам те да научат нещо от преживяното от мен. И разбира се, винаги ще помня онзи толкова специален ден.
