Как Скот Фитцджералд мразеше Холивуд и винаги се връщаше за още пари
Светът на литературата е едно много необятно място, където човек трябва да стигне до две заключения – той унищожава и с всяка следваща страница няма връщане назад. Точно по тази причина ще обърнем внимание на Франсис Скот Фитцджералд. Най-вероятно го познавате, все пак римейкът на „Великият Гетсби“ може да се смята за все още актуална лента, която старае сравнително добре и за която Леонардо ДиКаприо не успя да получи награда Оскар, макар и да я заслужаваше. Проблемите на Франсис са много и особено цветни. До 1925 г. авторът създава едни и същи истории – младата любов за бедни мъже, които успяват да завъртят главата на някоя по-богата и заможна дама.
Днес този формат може да ви се струва като една красива сапунка с неизвестен произход, но Фитцджералд знае много добре как да нареди думите и да покаже един красив и невъзможен свят, а познавайки живота, най-вероятно всеки е попадал точно в тази ситуация. Този писател обаче има един проблем, в последните три десетилетия прави точно това и вместо чудотворец пред пишещата машина, започва да се чувства като измамник.
Често признава, че този кладенец отдавна е пресъхнал и трябва да се отвори нов, защото мъжките чиклити вече губят своето очарование. Всички останали остават в екстаз. Съществува и още една пречка, авторът започва да се притеснява, че скоро полицията ще го потърси, ако продължи да говори за младите девойки в толкова детайли. И когато идва време за промяна, никой не е готов за нея. Всички искат онзи забавен и увлекателен Франсис, от чийто страници продължава да се носи есенцията на джин и нощни разходки. Впрочем това иска и Америка, особено след като голямата депресия и войната не са най-приятното преживяване на дневен ред.
И така в средата на 30-те години Скот ще смени посоката, ще стане доста по-тъмен и реален, няма и спомен от тийн любовта. И след като представя своята нова визия за живота, парите започват да намаляват. Много от агентите се отказват и вече не искат да имат нищо общо с някогашната златна кокошка. Има само един човек, който не се отказва от него – Арнълд Гингрич.
Той работи в Esquire и някога също се е опитвал да бъде писател. Някои от най-добрите истории на Фитцджералд се продават за сумата от 200-250 долара – сравнително ниска, но средната заплата до 40-те години е приблизително 1000 долара, следователно не е чак толкова за оплакване. Понякога дори и самият агент ще отказва историите на млади мъже, които се тревожат за венерически болести или се страхуват от бъдещето, особено след като разполагат с 16-годишни бременни момичета.
Охолството отдавна си е заминало, особено след като любимата Зелда вече е претърпяла няколко кризи и накрая влиза в болница. Сметките стават още по-високи и напрежението над автора минава всякакви граници. От него се изисква да създаде съдържание, с което да плаща нарастващите сметки. Зелда няма никакви шансове да излезе от болницата, а междувременно Франсис трябва да намери начин да оцелее и да продължи напред. Задачата е почти невъзможна, авторът е успял да преболедува туберкулозата, но не спира да пие и да пуши, при това в много високи равнища.
Проблемът на литературата е, че винаги трябва време, за да се създаде нещо качествено. Един ден обаче се замисля, че има много живот в късите разкази и признава, че е започнал да пише такъв една вечер, когато в пощата му се криели редица писма с отказ за публикуване. Липсата на време го подтикнала да се насочи точно към това и да потърси нов начин за справянето с живота. Първите се публикуват някъде през 20-те години на миналия век и някъде през 1925 г. се ражда и „Великият Гетсби“.
Същият не се продава толкова добре, впрочем малцина дори решават да изгубят времето си с него. Разкъсван между комерсиалното и изкуството, той продължава да се чуди как нещо написано за една седмица може да докара приходи от 1500 долара. През 1929 г. списание „Post“ започва да плаща по 4000 долара на история – еквивалентът днес е 55 000 долара. И както той самият казва:
„Колкото повече пари взимам за боклуците си, толкова по-малко искам да пиша.“
Добрата новина е, че Холивуд идва точно на време, за да запълни чековата книжка. През 1931 г. отново ще поеме тази посока, но този път сам – Зелда се намира в дома на родителите си, подготвяйки се за следващия нервен срив. Франсис трябва да се справи сам и среща огромни трудности. Напуска Холивуд за трети път и започва да пише къси разкази, но истината е, че киното плаща добре.
Последното, което пише на агента си е, че знае как в себе си има още един роман, който може да завърши. „Последният магнат“ наистина е нещо впечатляващо, но Франсис вече трябва да се бори с оцеляването и за жалост не успява да го довърши. И така достигаме до 21 декември 1940 г. Скот чете списание и яде шоколадов десерт, когато се опитва да стане от своя стол, вече се бори за въздух и се опитва да се изправи, докато най-накрая не пада и не умира на място.
Не можем да го обвиняваме, алкохолът е нещо, което се е прокрадвало през целия му живот, но за съжаление творецът и печалбарят в него често влизат в конфликт на бойното поле на алкохола. На един от агентите си пише, че писането на дълги романи може да е проблем с алкохола, докато кратките разкази се вписват перфектно в бутилка алкохол, която може да създаде доста настроение и да помогне за създаването на нещо красиво. Алкохолът е цената, която трябва да се заплати за литературата – очевидно.
Ето защо между 1933 и 1937 г. авторът влиза 8 пъти в болница, опитвайки се да лекува алкохолизма си, присъствието в затвора му е още по-често. И макар често да обещава, че ще спре с джина, неговите приятели си спомнят как пие 37 бири на ден. И макар да обещава на дъщеря си, че един ден всичко това ще спре и ще се промени, животът ще бъде по-красив и ще започне да създава нещо далеч по-красиво и вълнуващо. Един забавен факт е, че когато идва неговият край, малцина идват да го изпратят. Историята се повтаря и великият Скот е оставен да направи точно това, което може и както може. Животът му не се различава чак толкова от този на Гетсби, но до голяма степен купоните и забавлението приключват много по-рано.
