Холивуд + Армията = ВНЛ

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й.

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17“ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“ да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

…

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“