Атила Йозеф – ничий поет в ничията земя
Литературата, също като изобразителното изкуство и музиката, събира огромно количество от своите творци, които по един или друг начин са принудени да се изправят с истинските предизвикателства на живота. На 11 април в Унгария се празнува денят на поета. На същата дата се ражда и едно от най-изстрадалите пера в историята на унгарската литература. Атила Йозеф е човек, чийто кратък житейски път не може да се похвали с особени успехи, а започва и приключва като кошмар, който нито едно дете не заслужава.
Роден през 1905 г. малкият Атила пропалква в гетото в Будапеща. Щастливото детство и нормален живот са далечни вселени и никога не са преживяни от него. Баща му работи в сапунената фабрика, а майка му се занимава с каквато работа намери, предимно като слугиня, след като има селско потекло и в столицата няма особени възможности да открие каквото и да било развитие. Малкият Атила има две по-големи сестри, които вижда значително по-рядко. Когато е само на 3-годишна възраст, баща му ги напуска и много скоро майката е принудена да избере кои деца да запази и кои да изпрати в друго селско семейство. Късата клечка е изтеглена от Атила, който в този момент започнал да съжалява и за името си.
Проблемът в зората на XX век е, че това име все още не се срещало в страната. Когато пристига в село Осод, веднага получава друго име – Писта. Името е еквивалент на Стефан, но няма да навлизаме в красотата на унгарския език. Не трябва да забравяме, че според много историци, Атила е българско име и легендарните князе Авитохол и Ирник трябва да се идентифицират с историческите личности Атила и Ернах, следователно за корените на малкия Атила Йозеф можем дори да спорим, особено след като е кръстен така. Представете си 3-годишно дете, което попада в нов дом и най-големият му грях, че е беден и към това прибавете факта, че името му е достатъчно странно, за да притеснява новите доведени родители. Детството му е приветствано с редица наказания и малтретиране, защото отказва да носи това име.
Снимка: CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=180362
Освен болката, тази бърза промяна успява да определи бъдещият поет и да му даде насока, която малцина имат – онова чувство, че той не принадлежи абсолютно никъде и ще прекара целия си живот в опит да създаде връзки и приемственост. Единствените, които никога не се интересуват от името му, са прасетата в къщата на приемното семейство и именно там младежът прекарва най-много време. На 7-годишна възраст се прибира в родния си дом, където започва да се грижи за майка си. Колкото и да се опитва да помогне, тя умира през 1919 г. на 43-годишна възраст. След като отново остава сам и сестрите му отказват да се грижат за него, той се превръща в едно от многото улични деца, които се опитват да оцелеят в мизерията, завещана от Първата Световна война. Работи какво ли не, за да оцелее, докато в тунела не проблясва светлина, идваща от неговия доведен брат – Одон Макай.
Макай е значително заможен и поема сметките за по-добро училище. И ако това не е достатъчно, тийнеджърските години също не са особено цветни. Европа е разкъсана от Първата Световна война, малко след тов анастъпва и разпадането на Австро-Унгария. От смъртта на майка си до последният си ден, поетът твори и създава лирики, които все още са непознати за неговите сънародници. През 1922 г. излиза първата му стихосбирка – „Просякът на красотата“. През 1924 г. влиза в университета Франц Йозеф и изучава френска и унгарска литература с надеждата, че ще успее да стане преподавател в училище. Мечтите са за кратко и малко по-късно е изключен, защото пише поемата „С чисто сърце“, която се смята за революционна.
Заминава за Виена и през следващата година се изхранва като чисти входове на сгради и продава вестници. През следващите две години се мести още веднъж в Париж, където изкарва прехраната си по същия начин, но намира време да учи в Сорбоната. Там поезията му започва да се оценява и много скоро успява да намери спонсор, който да поддържа творчеството му. Завръща се отново в Унгария, учи във Ветеринарния университет една година и и след това намира работа във Външния търговски институт, където получава длъжността френски кореспондент. По-късно става и редактор на литературния журнал „Красив свят“.
През 30-те години се включва в комунистическата партия на Унгария. Прекарва около 6 години там и след като разбират, че има интереси към Фройд, е отлъчен. Нещастният му живот продължава да се движи по ръба на лудостта, докато накрая и тя решава да се появи. Според някои източници, още в детството започват да се проявяват форми на жизофрения, които в последствие продължават да дърпат душата към пропастта. В последните си години, поетът е изпратен в санаториум, където се установява крайно разстройство на личността. Атила никога не се жени, има само няколко краткотрайни връзки и винаги се влюбва в жените, които показват поне някакво внимание.
Снимка: By Fekist – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14756022
На 32-годишна възраст, самият той не разбира кой точно е. На 3 декември 1937 г. напуска дома си и изчезва. Открит е няколко дни по-късно, когато се оказва, че е пълзял по железопътните релси, където посреща приближаващия влак. Според мнозина е извършил самоубийство, което не е изненада, защото и преди се е опитвал да приключи живота си. Едва през 50-те години на миналия век започва да се забелязва неговото творчество, което изплува от архивите. Критиците често пишат, че поетите в своето време се раждат глухи и недоразбрани за останалия свят, изолират своя език и остават далеч от разбиранията на всяка цивилизация, самотни и в очакване на своята истинска трагедия.
В една от поемите си, Атила казва, че е открил своята истинска страна, в която името му може да бъде написано без грешка от гробаря. В своето стихотворение „С чисто сърце“, той се описва като човек, който идва на този свят без име, без баща и майка, без Бог, без родина и люлка, без милувка и целувка и най-вече без любов. А последното е най-търсено от Атила, веднъж се влюбил в богата жена и съответно връзката се провалила в следствие на огромните разлики, следващата любов го изпратила във все още нелегалната комунистическа партия.
Днес в различни точки в Унгария може да се забележат негови паметници и самият той да бъде символ, но никой не може да каже какво точно се символизира. Името му започва да получава светлина едва след Втората Световна война, когато новият режим трябва да намери изстрадали герои, които да превърне в мъченици. Лицемерието наистина е голямо, особено след като разберем, че някога дори те не са го желали в редиците си. Атила Йозеф прекарва изключително малко време на този свят и може би никога не успява да го разбере, обречен е да се лута до последния си ден и никога да не разбере кой точно е.
Заглавна снимка: By Nándor Homonnai – Petőfi Irodalmi MúzeumInfoPic, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17959708
