Подводниците за първи път се превръщат във важен фактор във военноморските действия по време на Първата световна война (1914-1918), когато Германия ги използва, за да унищожава търговски кораби на повърхността.
При тези атаки подводниците използват основното си оръжие - самодвижеща се подводна ракета, известна като торпедо.
Подводниците играят подобна роля и по време на Втората световна война (1939-1945), както в Атлантическия океан, така и в Тихия океан. През 60-те години на миналия век ядрената подводница, способна да остава под вода в продължение на месеци и да изстрелва далекобойни ядрени ракети без да се издига на повърхността, се превръща във важно стратегическо оръжие. Въоръжена с торпеда, както и с ракети, атомната атакуваща подводница се утвърждава като основен елемент на военноморската мощ.
Но каква всъщност е историята на подводницата? Нека разберем.
Най-ранните сведения за използването на подводни апарати достигат изненадващо далеч назад във времето, макар че много от тях остават в сферата на легендите. Персийският поет Амир Хосроу, близо две хиляди години след събитието, описва как Александър Велики слиза под морето с помощта на водолазен звънец по време на обсадата на Тир през 332 г. пр.н.е.
Още през 1578 г. англичанинът Уилям Борн проектира първия известен модел на подводница - дървена лодка, покрита с кожа, снабдена с механизми за потапяне и издигане, които са изключително сложни за своето време. Не е известно дали този прототип е бил действително построен, но идеята му поставя началото на подводното корабостроене.
През 1620 г. нидерландецът Корнелис Дребел, служещ при английския крал Джеймс I, построява първата реално функционираща подводница, задвижвана с гребла и тествана в река Темза. Той използва барометър за измерване на дълбочината и химичен метод за обновяване на въздуха, което прави съоръжението му изключително напредничаво. Малко по-късно французинът Дени Папен създава първите метални подводници, с което подводното инженерство започва да се развива бързо и да намира своето военно приложение.
През 1720 г. Йефим Никонов построява първата военна подводница по заповед на руския император Петър I. Съоръжението е проектирано да се приближава незабелязано до вражески кораб и да изстрелва запалима смес към целта чрез тръби, излизащи на повърхността.
Никонов включва и въздушна камера (шлюз) в своя дизайн, което е изключително новаторска идея за времето си. Проектът обаче е прекратен след смъртта на Петър Велики през 1725 г.
През 1776 г. в Америка е построена първата американска подводница, наречена "Костенурката" (The Turtle). Това е малка конструкция, задвижвана ръчно чрез винт, предназначен да пробива дупки в корпуса на вражески кораб. Подводницата се използва през същата година срещу британския кораб HMS Eagle, но няма официални британски данни за подобна атака. Много учени смятат, че историята е силно преувеличена или дори напълно измислена.
През 1800 г. французите създават първата успешна бойна подводница по проект на американския инженер Робърт Фултън. Подводницата, наречена "Наутилус" (Nautilus), се представя успешно в бойни изпитания, но проектът е изоставен въпреки това.
Експериментите с подводници продължават през целия 19-и век. През 1834 г. руснаците създават първите подводници, оборудвани с ракети, а през 1837 г. в Еквадор е построена първата южноамериканска подводница, която се тества успешно, но проектът е прекратен поради липса на интерес от правителството.
През 1850 г. баварският изобретател и инженер Вилхелм Бауер създава подводница, предназначена да пробие датската блокада на Германия. Ограниченото финансиране обаче налага тя да бъде по-малка и по-проста, което вероятно допринася за нейната повреда и потъване.
Всички трима членове на екипажа успяват да се спасят, а подводницата по-късно е извадена и днес се смята за най-старата запазена подводница в света.
През 1863 г. французите построяват първата подводница, която не разчита на човешка сила за задвижване. Наричат я "Плонжьор" (Plongeur). За да се задвижи се използва сгъстен въздух вместо гребла или ръчни механизми. Въпреки това подвоницата се оказва трудна за управление и слабо маневрена, което ограничава нейното практическо приложение.
Пусната на вода през 1864 г., "Иктинео II" (Ictineo II) е построена от каталунския изобретател Нарцис Монтуриол. Първоначално подводницата се задвижва ръчно, но през 1867 г. е преоборудвана и става първата, задвижвана с двигател с вътрешно горене. Това поставя основите на бъдещите технологии в подводното корабостроене.
Следващият голям напредък идва по време на Гражданската война в Съединените щати (1861-1865). Конфедеративните щати, изправени срещу превъзхождащия флот на Съюза, търсят "нетрадиционни" методи, за да пробият морската блокада на южните пристанища.
През 1862 г. Хорас Л. Хънли от Мобил, Алабама, финансира изграждането на подводница, наречена "Пайъниър" (Pioneer) - съд с дължина 10 метра, задвижван от ръчно въртян витло, което се обслужва от трима души. Смята се, че подводницата е потопена нарочно, за да не бъде пленена, когато войските на Съюза превземат Ню Орлиънс.
Втората подводница, създадена от същите строители, представлява още по-смел проект - желязна лодка с дължина 7,5 метра, предназначена да се движи с батерии и електромотори. Тъй като подходящи мотори не са налични, подводницата отново използва ръчно задвижван витло. По време на буря в залива Мобил тя потъва, без никой да пострада.
Третата конфедеративна подводница е "Хорас Л. Хънли", направена от модифициран железен котел, удължен до около 12 метра. Тя има баластни резервоари и система от тежести за потапяне, и може да се движи със скорост от около 6 км/ч, задвижвана от осем души, които въртят витлото ръчно.
Въоръжението ѝ включва торпедо, съдържащо 40 килограма барут, което се тегли зад подводницата на въже дълго 60 метра. Идеята е "Хънли" да се гмурне под вражеския кораб и да придърпа торпедото към корпуса му.
След успешен тест срещу баржа, подводницата е пренесена с влак до Чарлстън, Южна Каролина, където претърпява три потъвания, при които загиват част от екипажа, включително самият Хънли. При четвъртия опит подводницата е снабдена с торпедо, закрепено на дълъг прът, и извършва няколко успешни гмуркания.
На 17 февруари 1864 г., "Хънли" атакува военния кораб на Съюза USS Housatonic в пристанището на Чарлстън. Взривът потапя кораба и отнема живота на петима моряци, но подводницата също е унищожена от експлозията и екипажът загива.
Един от най-смелите изобретатели на подводници от същия период е Вилхелм Бауер, подофицер от баварската артилерия, който строи две лодки - Le Plongeur-Marin (1851) и Le Diable-Marin (1855).
Първата му подводница потъва в пристанището на Кил на 1 февруари 1851 г., но Бауер и двамата му помощници се спасяват от 18-метрова дълбочина, след като прекарват пет часа на дъното. Втората му подводница, построена за руското правителство, постига успех и извършва 134 гмуркания, преди да бъде изгубена в морето.
През септември 1856 г., по време на коронацията на руския император Александър II, Бауер демонстрира подводницата си в пристанището на Кронщад с няколко музиканти на борда. Присъстващите на повърхността чуват под водата изпълнение на руския национален химн - първият известен подводен концерт в историята.
В Южна Америка чилийското правителство използва подводница във войната си срещу Испания, но тя потъва с целия екипаж от 11 души. През 1879 г. перуанците също строят подводница с екипаж от 11 души по време на войната с Чили, но я потапят нарочно, за да не бъде пленена.
От 1878 г. конструкторите на подводници започват да експериментират с парно задвижване. Първите опити се сблъскват с проблеми и прекомерна топлина, но шведският индустриалец Торстън Норденфелт вижда потенциал и построява серия подобрени модели - Nordenfelt I, II и III, всеки въоръжен с по едно торпедо.
Кулминацията на неговата работа е Nordenfelt IV, който има два двигателя и носи две торпеда, отбелязвайки значителен напредък в подводната технология.
През 80-те години на 19-и век, благодарение на развитието на електрическите батерии, задвижването на подводници става по-надеждно. С въвеждането на двигатели с вътрешно горене, подводниците вече могат да се използват масово от военноморските флотове.
При движение на повърхността се използва дизелов двигател, който зарежда батериите, а при потапяне - електрическото задвижване. Тази дизел-електрическа комбинация остава основен принцип в подводното корабостроене и до днес.
До началото на Първата световна война всички велики сили вече имат собствени подводни флотове, които изиграват решаваща роля във войната.
В началото на конфликта Британия разполага със 74 подводници - най-големият флот в света, докато Германия има едва 20, макар много други да са в процес на строеж. Поради по-малкия си надводен флот, Германия залага на подводниците си, които нарича "U-boats" (от Unterseeboot - "подводна лодка") като основно оръжие срещу съюзническия транспорт.
Извличайки поуки от Първата световна война, германците поставят още по-голям акцент върху подводната война през Втората световна война. Отново постигат огромни успехи срещу съюзническите кораби в Атлантическия океан, използвайки тактиката на "вълчите глутници" (wolfpack) - няколко подводници координират атаки върху една и съща цел. До края на войната Германия построява над хиляда подводници.
Американците също успяват да усъвършенстват своя подводен флот, използвайки германския опит, и постигат големи успехи срещу японските кораби в Тихия океан.
След края на Втората световна война светът навлиза в атомната епоха, белязана от идеологическото противопоставяне между Съединените щати и Съветския съюз по време на Студената война. Технологичният напредък превръща подводниците не само в оръжие срещу кораби, но и в плаващи ракетни платформи, способни да изстрелват балистични ракети с ядрени бойни глави (SLBM).
С появата на ядреното задвижване, което е по-тихо и ефективно от дизел-електрическите двигатели, подводниците могат да останат под вода с месеци, тъй като дестилационните системи осигуряват кислород и питейна вода от морето. Съвременните подводници значително нарастват по размер - руските от клас "Тайфун" достигат 175 метра дължина и са най-големите в света.
Днес подводниците се превръщат в символ на технологичната мощ и стратегическото възпиране. Те патрулират незабелязано под повърхността на океаните, носейки оръжия, способни да променят хода на всяка война.
Макар първоначално създадени като инструмент за защита и наблюдение, подводниците днес въплъщават както върховете на човешкия инженеринг, така и постоянната заплаха на ядрената ера.
Те остават едни от най-сложните и опасни машини, изискващи смелост, дисциплина и съвършена прецизност. От примитивните дървени конструкции до гигантските ядрени кораби на XXI век, историята на подводниците е история на човешкия стремеж да покори дълбините - и на риска, който този стремеж неизменно носи със себе си.
