Името му е Боби Мур и в историята на футбола е считан за един от най-великите защитници. Той започва спортната си кариера с интерес към крикета, но в крайна сметка следва страстта си към футбола и още в ранна възраст подписва с Уест Хем Юнайтед.
Мур е изключителен футболист не само заради явния му талант, но и заради това, че той отлично разбира същността на игра. Това му позволява да да дебютира за Уест Хем, а през 1962 г. си извоюва място и в националния отбор на Англия.
Като капитан той извежда Англия до историческа победа на Световното първенство през 1966 г., като в знаменития финал срещу Западна Германия подава топката за решаващ гол.
Мур е известен със спокойствието и лидерството си на терена - качества, които му печелят уважението както на съотборници, така и на съперници. След като се оттегля от професионалния футбол през 1976 г., той има кратки периоди като мениджър и се изявява в спортната журналистика.
Умира през 1993 г., но оставя след себе си богато наследство, почетено с множество отличия, включително обявяването му за най-добър футболист на Англия от Юбилейни награди на УЕФА през 2003 г. През 2007 г. пред стадион "Уембли" е открита негова статуя, в чест на огромния му принос към спорта.
Робърт Фредерик Челси Мур е роден на 12 април 1941 г. в Баркинг, район на Лондон, в близост до Дагенъм. Боби има щастливо детство. Родителите му, Робърт и Дорис Мур, не разполагат с много средства, но дават на единственото си дете пълна подкрепа.
Още от ранна възраст Боби мечтае да е футболист и да представлява Англия. Когато играе за началното училище в Баркинг, никой не може да си представи, че мечтите на малкото русо момче един ден ще се сбъднат.
Макар Боби да е добър футболист в училище, той не може да бъде определен като изключителен. Затова е донякъде изненадващо, че Уест Хем Юнайтед - местният професионален клуб му предлага място в своя ученически отбор.
Като ученик Боби показва по-голям талант в крикета, отколкото във футбола, и дори е капитан на училищния отбор по крикет на Южна Англия. Въпреки това футболът пленява сърцето му и той е решен да успее.
В Уест Хем Боби проявява отлично чувство за стратегическа игра и това прави силно впечатление на треньорите. Той не е най-бързият или най-подвижният играч, но способността му да "чете" играта му позволява да избягва опасни ситуации, които биха разкрили физическите му ограничения.
Боби играе като централен защитник в резервните отбори на Уест Хем, а интелигентната му игра му помага постепенно да се приближи до първия състав. Той дори е повикан в младежкия национален отбор на Англия. През юни 1958 г. Боби подписва професионален договор, а три месеца по-късно, едва на седемнадесет години, прави професионалния си дебют за Уест Хем в мач срещу Манчестър Юнайтед.
През сезон 1960-1961 Боби се утвърждава като титуляр в първия отбор на Уест Хем. Той проявява изключително усърдие, което му помага да се превърне в майстор на терена.
Умението му да отнема топката му позволява не само да спира противниците, но и да започва градивни атаки. До двадесет и първия си рожден ден Боби вече е сред най-опитните защитници в английския футбол.
През 1964 г. той е избран за "Футболист на годината" в Англия, след като извежда Уест Хем до спечелването на шампионската купа през сезон 1963-1964. През следващата година води клуба и до триумф в Купа на носителите на купи (КНК).
През 1964 г. селекционерът на националния отбор Алф Рамзи избира Боби за капитан на Англия за Световното първенство през 1966 г., което се провежда в Англия. Макар в личния си живот Боби да е тих и затворен, на терена той е доминираща фигура. Постоянно се предлага за пас и действа със спокойно, но твърдо присъствие. Тези качества го правят изклщчителен лидер.
Русокосият капитан извежда Англия до финала на Световното първенство срещу Западна Германия. Вероятно най-ценният му принос в турнира е бързо изпълненият свободен удар, с който асистира за изравнителния гол на Джеф Хърст. Това интелигентно действие проправя пътя към победата на Англия с 4:2.
На 30 юли 1966 г. Боби изкачва стълбите към Кралската ложа на "Уембли" и с радост приема трофея за световен шампион от кралица Елизабет II. По-късно спортните журналисти го избират за играч на турнира. Англия и Боби се намират на върха на света.
Световното първенство през 1970 г. в Мексико дава на Боби нова възможност да покаже огромния си талант. В мач от квалификационната фаза срещу Бразилия той изиграва един от най-силните мачове в кариерата си.
Представянето му кара бразилската звезда Пеле да го нарече най-добрия защитник в света. В крайна сметка турнирът се оказва разочарование за Англия и за самия Боби. Отборът губи драматичен четвъртфинал срещу реванширала се Западна Германия, а участието на Мур е помрачено и от лични проблеми още преди началото на първенството.
Той е несправедливо обвинен, че е откраднал гривна от магазин в Колумбия. Този случай се превърща в международен скандал. През цялото време Боби се държи със същото спокойствие и достойнство, които демонстрира и на терена.
През 1973 г., след 544 мача за Уест Хем, той преминава във Фулъм, където изиграва още 124 срещи, преди да се оттегли през 1977 г. Мур записва 18 мача за младежкия национален отбор и 8 за отбора до 23 години, преди да дебютира за мъжкия национален тим през 1962 г. срещу Перу — първият от общо 108 мача за Англия, от които 90 като капитан.
След оттеглянето си от Фулъм през 1977 г. той играе за кратко в Съединените щати, а по-късно е мениджър на Оксфорд Сити (1979-1981) и Саутенд Юнайтед (1983-1986). Впоследствие работи като спортен редактор (1986-1990) и радиокоментатор (1990-1993).
Всъщност най-голямата борба, която Мур води не е с конкретен играч или клуб, а с болест, която го съпровожда до края на живота му - рака.
Първият сблъсък на Боби Мур с рака настъпва още през 1964 г., две години преди първата световна титла на Англия. Тогава при него е диагностициран рак на тестисите. Заболяването е лекувано чрез орхиектомия - хирургично отстраняване на единия тестис и по онова време не показва признаци на разпространение. Мур се възстановява успешно и продължава кариерата си на най-високо ниво, без болестта да възпрепятства спортните му постижения.
През 1991 г. лекарите диагностицират при него рак на дебелото черво. Заболяването е открито в напреднал стадий, което значително усложнява лечението. Въпреки сериозната диагноза Мур приема новината със същото спокойствие и достойнство, които демонстрира през цялата си кариера като футболист.
След поставянето на диагнозата той се подлага на операция и последващо лечение. Макар здравословното му състояние постепенно да се влошава, Боби Мур продължава да бъде активен в обществения живот, появява се публично и говори открито за болестта си.
С поведението си той се превръща в символ на мъжество и самообладание, като не допуска личната трагедия да засенчи уважението му към живота и хората около него.
На 14 февруари 1993 г. Боби Мур публично обявява, че страда от колоректален рак и рак на черния дроб.
Само три дни по-късно, на 17 февруари 1993 г., Мур коментира мач на националния отбор на Англия срещу Сан Марино на стадион "Уембли", заедно със своя приятел Джонатан Пиърс. След срещата той присъства на официална вечеря и прави кратко изказване пред присъстващите. Това се оказва последната му публична поява.
Седем дни по-късно, на 24 февруари 1993 г., Боби Мур умира в 6:36 сутринта. Смъртта му слага край на живота на един от най-уважаваните и достойни представители на световния футбол - човек, който запазва спокойствие, професионализъм и човешко достойнство до последния си ден.
Извън светлините на прожекторите Боби Мур води сравнително тих и сдържан личен живот. През 1962 г. той се жени за Тина Дийн, с която има две деца - син и дъщеря. Семейството играе важна роля в живота му, особено в периодите на най-голямо професионално напрежение. Въпреки славата и огромната обществена популярност, Мур остава силно привързан към дома и близките си.
След развода си с първата си съпруга той по-късно намира нова житейска опора. През 1991 г., малко преди тежката диагноза, Боби Мур се жени за Стефани Парланд, която остава до него през последните години от живота му и по време на борбата с болестта.
Нейната подкрепа е от съществено значение в най-трудния период за легендарния футболист. Семейният живот на Мур разкрива човешката страна на една спортна икона - човек, който зад образа на капитан и герой остава преди всичко съпруг, баща и личност със силни морални ценности.
Животът на Боби Мур е пример за изключително съчетание между спортно величие и лична почтеност. На футболния терен той остава символ на интелигентна игра, спокойствие и лидерство, а извън него - човек, който посреща както успехите, така и изпитанията със същото достойнство. Още в разгара на кариерата си той преодолява тежко заболяване, без това да попречи на пътя му към най-големия триумф в английския футбол - световната титла през 1966 г.
Наследството на Боби Мур далеч надхвърля статистиката и трофеите. Той остава морален ориентир и пример за поколения футболисти и почитатели на спорта. Споменът за него не се свежда само до капитанската лента и световната купа, а до образа на човек, който демонстрира класа, смелост и човечност както в победата, така и в най-трудните моменти от живота си.
