Безспорен факт е, че една от най-великите оперни певици раждани някога се казва Мария Калас.
На сцената Мария Калас изглежда красива, изящна и недостижима жена, която с гениалния си глас покорява многобройни слушатели по целия свят.
Нейните изпълнения впечатляват с блясък, сила и изкуство, които я превръщат в най-великия оперен глас на 20-и век.
Но зад тази съвършена сценична фигура се крие живот, изпълнен с трудности, болка и лични битки. Именно тези изпитания превръщат Калас не само в легендарна певица, но и в жена с изключителна съдба, която остава в историята като едновременно бляскава и трагична.
Някои от трудностите в живота ѝ са свързани с майка ѝ, която я изнудва, съпругът ѝ Джовани Батиста Менегини, който ѝ отнема пари и корабният магнат Аристотел Онасис, който изоставя за Джаки Кенеди.
Но може би най-личната ѝ трагедия не е свързана с романтичните ѝ отношения, а със самата нея и загубата на мощния си глас.
Мария Калас е родена на 2 декември 1923 г. в Ню Йорк. Тя е американка от гръцки произход. Тя става оперна певица, която възражда класическите колоратурни роли през средата на 20-и век със своята лирична и драматична гъвкавост.
Тя е родена в Ню Йорк като дъщеря на гръцките имигранти Евангелия Димитриади и Джордж Калогеропулос. Фамилията им по-късно е променена на Калас.
От ранна възраст Мария проявява талант в пеенето, а майка ѝ я насърчава да излиза на сцена. Въпреки музикалните си дарби, Калас се чувства в сянката на по-голямата си сестра, за която вярва, че е майчината любимка. В интервю за списание Time през 1956 г. Калас казва:
"Сестра ми беше слаба, красива и дружелюбна, а майка ми винаги предпочиташе нея. Аз бях грозното патенце - пълна, тромава и непопулярна. Жестоко е да накараш едно дете да се чувства грозно и нежелано."
Животът на Калас е допълнително утежнен от все по-нестабилната връзка между родителите ѝ. През 1937 г. Евангелия Калас взема двете си дъщери и заминава за Атина, където Мария учи в Националната консерватория, а след това в Атинската консерватория при сопраното Елвира де Идалго.
Скоро тя започва да пее в постановки като "Селска чест" на Пиетро Маскани. През 1942 г. прави професионалния си дебют в главна роля на Флория Тоска в едноименната опера на Джакомо Пучини. Изпълнението ѝ получава висока оценка от критиците.
Когато започва кариерата на Калас, избухва Втората световна война, а през 1941 г. Гърция е окупирана от силите на Оста. По-късно Калас твърди, че майка ѝ я принуждава да забавлява германски и италиански войници срещу пари и храна.
Това окончателно разрушава отношенията им и в началото на 50-те години Калас почти прекъсва връзка с майка си.
През 1945 г. Калас се завръща в Съединените щати. Истинският ѝ пробив започва през август 1947 г., когато се появява в операта "Джоконда" на Амилкаре Понкиели във Верона, Италия.
Скоро, под ръководството на диригента Тулио Серафин, тя прави дебюти във Венеция, Торино и Флоренция. През 1949 г. пее за първи път в Рим, Буенос Айрес и Неапол, а през 1950 г. в Мексико Сити. Тези изяви ѝ печелят прозвището La Divina - Божествената.
Издигането на Калас на върха на съвременната опера се дължи отчасти на нейния мощен, драматичен сопранов глас, способен да изпълнява както лирични, така и колоратурни партии.
Нейният успех се подкрепя и от силното ѝ театрално усещане и изключително високите ѝ художествени стандарти, които ѝ спечелват репутация на "дива". Талантът ѝ позволява възраждането на произведения от белканто епохата на 19-и век, особено на Белини и Доницети, които дотогава почти не се изпълняват.
През 1950 г. Калас прави дебюта си в престижната Ла Скала в Милано в "Сицилиански вечерни" на Верди. Две години по-късно се появява в Ковънт Гардън в Лондон.
Американският ѝ дебют е през ноември 1954 г. в "Лирик Опера Чикаго" (Lyric Opera of Chicago) в ролята на Норма в операта "Норма" на Винченцо Белини. Това изпълнение тя повтаря пред рекордна публика в Метрополитън опера в Ню Йорк.
Записите ѝ се приемат възторжено и тя се превръща в една от най-популярните певици на своята епоха.
В края на 50-те години на миналия век Калас започва да изпитва проблеми с гласа - най-вече неравномерност във високия регистър.
Някои приписват това на драматичното отслабване около 1954 г., други обвиняват тежките роли, изискващи мощно пеене. Самата Калас винѝ загубата на сила в диафрагмата си. Каквато и да е причината, през 60-те години тя постепенно намалява своите изяви.
След последното си оперно изпълнение като Тоска в Ковънт Гардън през 1964 г., Калас се снима през 1969 година в италианския филм "Медея" на режисьора Пиер Паоло Пазолини.
През 1966 г. получава гръцко гражданство и се отказва от американското си. Тя преподава майсторски класове по опера в "Джулиард" , преди последното си турне в САЩ и Европа (1973-74). До оттеглянето си от сцената Калас изпълнява над 40 роли и записва повече от 20 пълни опери.
Извън сцената темпераментът ѝ води до конфликти с конкуренти и мениджъри. През 1949 г. тя се омъжва за италианския бизнесмен Джовани Батиста Менегини, който е с 20 години по-възрастен от нея.
Раздялата между Мария Калас и Джовани Батиста Менегини не е внезапно решение, а резултат от дълъг процес на разочарование, осъзнаване и емоционална болка.
В началото Менегини е човекът, който подкрепя Калас и управлява нейната кариера, но с времето той започва да упражнява прекомерен контрол върху всеки аспект от живота ѝ. Той определя ролите, които трябва да изпълнява, ангажиментите, които трябва да приема, и дори начина, по който трябва да изглежда. В очите му Калас е преди всичко артистична "инвестиция", а не жената до него.
Този контрол е придружен от злоупотреби с нейните финанси. Липсата на доверие, съчетана с липсата на истинска любов и близост, прави брака им все по-студен и формален.
Промяната настъпва, когато в живота ѝ се появява Аристотел Онасис. В негово лице Калас намира внимание, страст и възхищение - неща, които никога не е получавала от съпруга си. За пръв път тя се чувства ценена като жена, а не само като велико сопрано. Любовта с Онасис ѝ дава надежда за нов живот, свободен от контрол, измами и емоционална изолация.
Но и тази връзка приключва, когато Онасис се жени за Джаки Кенеди през 1968 г., макар че според някои източници Калас и Онасис продължават да се виждат.
Калас прекарва последните си години в уединение в Париж и през 1977 г. умира от сърдечен удар на 53-годишна възраст.
Всъюност най-трагичното в живота на Калас, това, което я съсипва истински, не е краят на връзката ѝ с Онасис, а загубата на нейния глас.
Това донякъде е неизбежно, тъй като оперните певци са като музикални атлети, чиито тела рано или късно ги предават.
Но Калас забелязва промените в гласа си още в средата на 30-те си години, когато може да очаква поне още едно десетилетие на върхова форма.
Преждевременната загуба на гласа ѝ понякога се свързва с отслабването ѝ през 1954 г., когато тя се подготвя за ролята на Виолета в "Травиата" под режисурата на Лукино Висконти.
Но това отслабване не е резултат от самоунищожителни пориви, тъй като оперната дива губи тегло, защото иска да изглежда убедително на сцената като жена, умираща от туберкулоза.
А като се има предвид колко внимателно пази гласа си от цигарен дим, климатични промени и всякакви натоварвания, е немислимо да рискува най-големия си дар, ако вярва, че това би го увредило.
Животът на Мария Калас остава едно от най-впечатляващите свидетелства за цената на гениалността. Тя покорява света с необикновения си глас и изящно сценично присъствие, но в личния си живот носи тежест, която малцина виждат зад блясъка на прожекторите.
Калас живее между триумфа и самотата, между аплодисментите и болката, между славата и тишината след изгубения глас.
Въпреки бурите, които я съпътстват, тя се превръща в символ на артистичен върховен талант и болезнена човечност. И макар съдбата ѝ да е трагична, нейното наследство остава безсмъртно - гласът и духът на Мария Калас продължават да вдъхновяват поколения по целия свят.
