Колелото на лъжите: Падението на Ланс Армстронг

През 2013 г. най-великият колоездач Ланс Армстронг е принуден да напусне огромното си имение в Тексас и да върне наградите си, милиони долари и да промени коренно стандарта си на живот. Трябва да признае използването на допинг медикаменти. Редица компании, на които е рекламно лице, го заклеймяват и оттеглят договорите си към него. От тях губи 75 млн. долара бъдещи приходи, както и 135 млн. долара, ако не спечели делата, по които е обвиняем.

В тези тежки дни за състезателя писателката Джулиет Макур остава до него, за да разговаря с приятелката и децата на Армстронг, както и да чуе неговата версия за истината. Тя бе една от малкото представители на медиите, удостоена с привилегията да говори лице в лице с него. За написването на „Колелото на лъжите” Макур посвещава 10 години, като през този период интервюира повече от 100 свидетели, включително членове на семейството, на които Армстронг отдавна е обърнал гръб – сред тях е и осиновителят, дал му фамилията си. В изложението на книгата акцент са записите с Дж. Т. Нийл, бивши приятели и близки на Армстронг, някои от които макар да са били от най-близкото му обкръжение, го предават.

Каква е грозната истина за колоезденето? Какво споделя самият Армстронг за този спорт? Винаги ли се използва допинг? Можеше ли да се избегне позорното падение на Армстронг след такава световна слава?

Джулиет Макур е спортен репортер във вестник New York Times и носител на множество награди, чиито творби са влезли в Антологията на най-добрите статии на спортна тематика. Възпитаник на Колумбийския университет, катедра Журналистика, тя израства в Ню Джърси, а сега живее във Вашингтон заедно със съпруга си, дъщеря си и своя лабрадор. Това е нейната първа книга. В своята спортна колонка в Times тя пише пространно за Ланс Армстронг, колоезденето и допинга.

###

Въведение

Имението на Ланс Армстронг на стойност 10 милиона долара^[1] се крие зад висока стена от кремав тексаски варовик и плътен стоманен портал. Посетителите минават по път, който завива под вековен дъб, протегнал клоните си към постройка в испански колониален стил с площ 725 кв. м.

Дървото е символ на прословутата воля на Армстронг. Първоначално то се намирало на петдесетина метра на запад, от другата страна на сградата. Армстронг искал да е пред входа. Преместването му струвало 200 000 долара. Близките му приятели се шегували с него, че е като агностик^[2]: поставил си тази задача, за да докаже, че няма нужда от помощта на Господ, за да премести небето и земята.

Близо 10-годишното ми познанство с Ланс Армстронг е изпълнено с конфликти. Вече минаха седем години, откакто агентът му Бил Стейпълтън за първи път ме заплаши със съдебен процес. По онова време бях една от мнозината журналисти, които Армстронг се опитваше да манипулира, очарова или заплашва. Завеждането на дела срещу тези, които дръзваха да оспорят красивите му приказки, беше неговият бърз и лесен начин да убеждава хората, че не си струва трудът да го критикуват. С течение на годините започна да ме възприема като свой враг, един от многото, които той и привържениците му трябваше да държат под око.

Едва след падението му сключихме нещо като примирие. Макар и да съм убедена, че ще отрече, той склони да работи с мен само защото смяташе, че ще успее да контролира процеса. Казах му, че това няма да се случи. След многобройните криминални и граждански разследвания на разработваните от него сложни схеми за прием на допинг, благодарение на който спечели седем пъти Тур дьо Франс, след всичките изказвания на колоездачи, които го познаваха по-добре от всеки друг и чиито показания, дадени под клетва, опровергаваха всяко негово публично изявление, след като лъжеше и лъжеше, и отново лъжеше, най-позорно известният атлет на нашето поколение осъзна, че държа в ръцете си много козове. Аз също съм наясно с това, но дори и сега той си въобразява, че може да диктува правилата.

„Можеш да пишеш каквото си искаш – ми каза по време на един от многобройните ни разговори, – но да наречеш книгата „Колелото на лъжите“… Трябва да промениш заглавието.“

Интервюирала съм го на четири очи в пет различни държави. В автобуси, смърдящи на потни шорти по време на Тур дьо Франс, в стаи в скъпарски нюйоркски хотели, на задните седалки на лимузини, по време на пресконференции и с часове по телефона.

Сега е пролетта на 2013 година. Целият му свят се е сринал, камиони отнасят „на парче“ любимото му имение, а аз за първи път съм на гости в дома му в Остин, Тексас.

„Заповядай“ – казва ми той. Заобиколен от надгробните плочи на величавата си (и фалшива) кариера, иска да напиша „истинската“ му история.

И така, ето ме и мен, паркирам под клоните на стария дъб, който Армстронг е преместил: „Защо пък не?“ Поглеждам къщата и се сещам за жълтите му фланелки. Месец след като Американската антидопингова агенция излезе с доклад от 1000 страници със свидетелства срещу Армстронг и го лиши от титлите му, той качи в Туитър своя снимка, на която се беше излегнал на един ъглов диван в къщата си, а зад него церемониално висяха на стената седемте му жълти фланелки. Придружаващият текст гласеше: „Пак съм си в Остин и се излежавам вкъщи“. Това беше през ноември 2012 година. Сега е юни 2013-а, а аз се чудя какво ли е останало от предизвикателното му поведение.

Преди да успея да извадя ключовете от таблото, едно пълничко лице с корона от разрошена кафява къдрава коса изгря на прозореца ми, а две детски ръчички плясват по стъклото. Това е най-малкият син на Ланс – Макс.

Армстронг стои зад него, обут в джапанки, с черна тениска и черни шорти, които се търкат в безброй пъти ожулваните му колене. Очите му са скрити зад тъмни очила.

– Макс, кажи здрасти на Джулиет – казва Армстронг.

– Здрасти, Джуу-лии-еет! – рецитира Макс, след което се обръща към татко си и започва да го моли за сладолед. Баща му се смее весело. Нещо, което никога не съм го виждала да прави.

– Ще получиш сладолед – казва Армстронг, – защото си бил много послушен, моето момче.

Тръгваме към стъпалата пред входа, но пред тях Армстронг се спира. Погледът му се плъзва по дървото, къщата… живота, на който се е наслаждавал.

– Страхотно място, нали? – ме пита той.

– Да – отвръщам. – Ще ти липсва ли?

Армстронг не иска да се мести, но му се налага. Спонсорите го зарязват^[3], лишавайки го приблизително от 75 милиона долара бъдещ доход. Ще загуби повече от 135 милиона долара, ако не успее да спечели делата, по които е обвиняем^[4]. С цел да „отложим малко агонията“, както се изразява той, се отказва от един от наетите от него луксозни апартаменти близо до Сентрал Парк в Манхатън, както и от къща в град Марфа, Тексас. Следващото е това имение, което ще замени с далеч по-скромен дом в града.

Предишните му спонсори, включително Oakley, Trek Bicycle Corporation, RadioShack и Nike, го оставят да потъне в мизерия. Той мисли за тях като за предатели. „Приходите на Trek, когато подписах с тях, бяха сто милиона долара, а през 2013 година достигнаха един милиард. Чия е заслугата? – пита той. – Ето на този човек – допълва след малко и се сочи в гърдите с десния показалец. – Съжалявам, но това е истината. Без мен това нямаше да се случи.“….