Авторът Иън Бонд е директор по външна политика в Центъра за европейска реформа. Статията „Източното партньорство: Пътят от Вилнюс води към….?” е публикувана в блога на неправителствената организация.
Източното партньорство на ЕС издиша. То започна през 2009 г. със заявената цел за създаване на „необходими условия за ускоряване на политическото асоцииране и по -нататъшна икономическа интеграция“ между ЕС и неговите партньори. Но от шест страни, една ( Беларус ) още през 2009 г. получи санкции от ЕС. Втора !Азербайджан), показва слаб интерес към партньорството, особено по аспектите, свързани с подобряване на управлението и правата на човека. Армения, която трябваше да парафира споразумението си за асоцииране с ЕС, се подаде на руския натиск, замрази отношенията си със Съюзя и прие да се присъедини към водения от Русия митническия съюз. Украйна обяви, че няма да подпише споразумението за асоцииране, парафирано март 2012 г. Така само Грузия и Молдова останаха верни абонати на Източното партньорство.
Вместо да се опитва да се запази в обща рамка всички шест страни, ЕС би трябвало да приеме фактите и да спре да се преструва (както направи в декларацията от срещата Вилнюс), че имало „значителен напредък в приближаването… на източните партньори до ЕС“.
Азербайджан и Беларус не показват никакви признаци на промяна на курса, така че Европа трябва да продължи да подкрепя гражданското общество и регионални или трансгранични проекти, които се ползват повече от демократичните им съседи, но нищо повече. Армения, зависима от Русия за газ, за остарялата си АЕЦ и нуждаеща се от защита й от Азербайджан, няма алтернатива на Москва. Въпреки това ЕС би трябвало да направи каквото може, за да се запази отворени дългосрочните възможности за Армения.
В Украйна, по-голяма по население от останалите, взети заедно, реформите напредват бавно, но за ЕС е твърде важно да ги насочва. В сегашното си състояние страната не е голяма геополитическа награда за ЕС, но постоянно бедна и нестабилна Украйна на границите на Европа, е още по-лоша перспектива.
Масовите проевропейски демонстрации в Киев продължават на фона на лавирането на властите между Москва и от Брюксел. Топката сега е в полето на Янукович, но ЕС ще може да я насочва, когато той я отиграе. Правилно е, че ЕС даде да се разбере, че е готов да подпише споразумението за асоцииране, когато Украйна отговори на условията, включително да прекрати политически мотивираните преследвания на опозиционни лидери. Но ЕС не можа да обясни въздействието и последиците от споразумението на украинците, особено на рускоезичните на Изток и в южната част на страната. Председателят на Комисията Барозу заяви пред медиите след срещата на върха във Вилнюс, че споразумението ще спести украинските износители € 500 милиона годишно чрез намаляване на вносните мита и ще увеличи с 6 на сто БВП в дългосрочен план, но ЕС не направи почти нищо да популяризира тези факти, особено в Източна Украйна. Предоставянето на повече информация на руски би донесло лесна победа на делегацията на ЕС в Киев. На интернет страницата й е качена практична брошура, обясняваща основните точки на споразумението за асоцииране, но тя е само на украински език.
Без такава информация, много украинци ще бъдат оставени да разчитат на заблуждаващи плашещи истории от руските медии за ужасните последици от споразумението. ЕС трябва поне да се гарантира, че украинците знаят фактите, така че да могат да направят собствени изводи за това дали техните лидери се вземат правилните решения за страната.
Колкото и да е изкушаващо за европейските лидери да отпишат настоящото украинското правителство и неговите олигархични поддръжници, те би трябвало да засилят политическата си ангажираност, вместо да дават на руснаците свободата да заплашват, ласкаят и подкупват украинския елит. Бившият полски президент Квашневски и бившият председател на Европейския парламент Кох посетиха Киев 27 пъти, преди срещата на върха на Вилнюс с мандат за освобождаването на бившия министър-председател и съперник на Янукович Юлия Тимошенко. Въпреки, че те не успяха, би трябвало да им се даде един разширен мандат да използват контактите си с правителството и опозицията, за да доближат Украйна към асоцииране.
Кокс и Квашневски не трябва да бъдат оставени сами в това усилие. Външните министри от ЕС, които отидоха на заседанието на Съвета на министрите на ОССЕ на 5 и 6 декември, направиха добре. А тези, които отделиха време да се срещнат и с опозицията, и с правителството, заслужават още по-голяма похвала. Високопоставените визити от Запад трябва да продължат.
Фактът, че Грузия и Молдова останаха най-близките партньори на ЕС в региона, повишава вероятността те да привлекат гнева на Русия, особено след Зимните олимпийски игри в Сочи, когато руските власти вече не трябва да се притесняват от международни протести и бойкоти. Тбилиси и Кишинев ще имат нужда от европейска подкрепа. ЕС трябва да предвижи възможно най-бързо подписването на споразуменията за асоцииране (слабо вероятно е в двете държави да има политическо забавяне както в Украйна, чието споразумение е парафирано през март 2012 г.). След това ЕС трябва да е достатъчно щедър да започне да прилага споразуменията преди те да са ратифицирани от държавите-членки, за да се гарантира, че Грузия и Молдова ще почувстват възможно най-бързо ползите от асоциирането. Това обаче няма да е достатъчно.
Молдова изглежда особено уязвима към руския натиск заради зависимостта си от руски газ и нерешения конфликт в Приднестровието (където са разположени руски войски ). Парите, които изпращат от Русия молдовските работници са почти 10 на сто от БВП на страната. Руският вицепремиер Дмитрий Рогозин вече предупреди Молдова, че тази зима може да замръзне и сравни страната с локомотив на нестабилни релси, който може да „загуби някои вагони“ (т.е. Приднестровието ) по пътя към Брюксел. През октомври руската Федерална миграционна служба заплаши да изгони 190 000 молдовци, работещи незаконно в Русия. През септември Русия забрани вноса на молдовско вино по „здравни причини“ – сериозен удар, имайки предвид, че годишните продажби на вино в Русия са в размер на около 2 на сто от БВП на Молдова. Крехкото коалиционно правителство на проевропейските партии е изправено пред избори следващата година. Икономическа криза, за която може да бъде обвинявано сегашното правителство, което обръща гръб на Москва, може да изведе проруската комунистическа партия отново на власт.
Европейската комисия вече е предложила увеличаване на квотите за износ на молдовско вино, за да се компенсира загубата на руския пазар. Строи се и газопровод от Румъния към Молдова, но той няма да е готов тази зима. Комисията предлага да се даде безвизов достъп до шенгенското пространство за молдовски граждани с биометрични паспорти. Но Молдова, най-бедната страна в Европа, ще се нуждае от финансова и политическа подкрепа в обозримо бъдеще, за да защити своя европейски избор. Държавният секретар на САЩ Джон Кери изпрати положителен сигнал, като посети Кишинев на 4 декември; лидерите на ЕС трябва да последват примера му.
Грузия е по-малко уязвима, отчасти защото след войната от 2008 г. отдалечи икономиката си от Русия. Но паричните преводи от грузински работници в Русия, през миналата година все още са 4 на сто от БВП. Грузия се нуждае от три неща от ЕС: продължаване на техническата и финансова помощ; дипломатическа подкрепа за неразрешените конфликти с Русия в Абхазия и Южна Осетия, както и, и най-вече, последователен политически ангажимент.
След десет години управление на находчивия и прозападен Михаил Саакашвили, Грузия вече има за президент политически неопитния Георги Маргвелашвили. Премиерът Иванишвили подаде оставка в полза на верния си адютант – 31-годишният Иракли Гарибашвили, който като министър на вътрешните работи бе отговорен за арестуването на бивши висши фигури в администрацията на тогавашния президент Саакашвили. Въпреки че новото правителство потвърди ангажимента си за европейска интеграция, има и знаци, че то може да продължи с разчистване на сметките с политическите опоненти. Западът трябва да се насърчи продължаването на политическите и икономическите реформи, като същевременно напомня на новото ръководство за последствията от политическите преследвания за перспективите за евроинтеграция на Украйна и нейната вътрешна стабилност.
ЕС не само трябва да преосмисли отношенията с източните си партньори, но и за направи цялостен и
задълбочен преглед на подхода си към Русия.
ЕС не трябва да има повече илюзии, че само трябва да обяснява предимствата на Източното партньорство пред връзките с Русия. Трябва да е ясно от сега, че президентът Путин и неговото правителство са решили, че техните интереси са обслужвани по-добре от съседи, слаби и зависими автокрации, отколкото от проспериращите и независими демокрации.
ЕС трябва да защитава собствените си интереси за стабилност и просперитет на своите граници, не на последно място като работи за спазването на международните търговски правила. Грузия, Молдова и Украйна са членове на СТО (както и Русия). И действията на Москва за блокиране на износа на украински и молдовски стоки противоречат с правилата на СТО. И двете страни могат да се обърнат към системата за уреждане на спорове на организацията. ЕС ще има право да се обяви за трета страна по спора и да обжалва пред органите на СТО за уреждане в полза на своите съседи. Ако Източното партньорство вече не може да бъде „победа – победа – победа“ за ЕС, неговите партньори и Русия, то поне би трябвало да бъде „печелившо“ за ЕС, Грузия, Молдова и ( надявам се) Украйна.
В дългосрочен план, най-добрият начин да се привържат към Европа страните, които са сериозни в правенето на реформи, е да им се даде ясна европейска перспектива, колкото и да е далечно членството при сегашните обстоятелства. Не би имало смисъл това да се прави за всичките шест страни от Източното партньорство. Но член 49 от Договора за Европейския съюз постановява, че всяка европейска държава, която спазва принципите на свобода, демокрация, права на човека и върховенство на закона, може да кандидатства за членство. Декларацията от Вилнюската среща на върха избягва да се позовава на този член, както и да описва източните партньори като европейските държави. Тя само признава „европейските стремежи и европейския избор на някои партньори“. Ако ЕС се отнася дори към прореформаторските и проевропейските съседи като недотам европейски, не бива да се чуди, че и Русия прави същото.