Кога пада Римската империя?

Римската империя е една от най-великите империи в историята. Тя започва през 27 г. пр.н.е. след падането на Римската република и влиянието ѝ – и нейното разширяване в Европа и извън нея – се усеща и до днес. Но, както историята доказва, нищо не е вечно.

Въпреки че за римляните вероятно е било трудно да си представят края на империята им, всичко, което е останало от нея днес, е спомени и артефакти. Повечето хора сега посочват 476 г. пр.н.е. като годината, в която Рим пада – но дали наистина е така?

Макар да е вярно, че през тази година Западната римска империя е превзета от варварския воин Одоакър, той запазва повечето от структурите на римското правителство до голяма степен непокътнати по време на управлението си. Освен това едва десетилетия по-късно това предполагаемо падане се появява за първи път в историческите извори. Разказът за 476 г. пр.н.е., който бележи края на Западния Рим, се появява само благодарение на константинополския летописец Марцелин Комес, а както се оказва, голяма част от написаното от него в разказа му е измислица.

И така, ако не през 476 г., то кога пада Рим?

Възходът и връхът

Римският сенат. Снимка: Wikimedia Commons

Според легендата Рим е основан за първи път през 753 г. пр.н.е. от братята близнаци Ромул и Рем, синове на Марс, бога на войната. С разрастването на града и увеличаването на мощта му, Рим в крайна сметка се превръща в монархия.

Към 509 г. пр.н.е. Рим става република с политическа структура, създадена със система за контрол и баланс, разпределяща властта между избрани служители – послужила за основа на съвременните системи на управление, най-ясно при Съединените щати. Римската република се различава значително от пряката демокрация на гърците, тъй като в Рим избраните длъжностни лица са представители на народа, докато в Древна Гърция хората представляват сами себе си, когато гласуват за закони и политика.

Въпреки това през I век пр.н.е. многобройни вътрешни конфликти и борби за власт подкопават стабилността на Римската република.

Юлий Цезар, прочут военен лидер, значително разширява териториите ѝ чрез завоеванията си, особено в Галия, но през 44 г. пр.н.е. завзема властта като диктатор. Дори най-близките му хора в Сената се страхуват от тираничния му характер – и затова се обединяват, за да го убият.

Убийството на Юлий Цезар от римския сенат. Снимка: Wikimedia Commons

Осиновеният син на Цезар и негов наследник Октавиан в крайна сметка излиза победител в последвалата борба за власт и през 27 г. пр.н.е. приема новото име Август и става първият император на Рим. С това се ражда Римската империя. Управлението на Август поставя началото и на Pax Romana, или „Римския мир“ – продължил близо 2 века епоха на относителен мир и просперитет.

Август провежда безброй социални реформи, подпомага изкуството и укрепва инфраструктурата на Рим. По-късните императори като Траян, управлявал от 98 до 117 г., разширяват допълнително империята, като добавят региони като Дакия (днешна Румъния) и части от Близкия изток.

Неговият наследник Адриан, управлявал от 117 до 138 г., се съсредоточава върху укрепването и осигуряването на границите на империята и възлага изграждането на структури като Адриановия вал в днешно Обединено кралство.

Смъртта на Марк Аврелий през 180 г. сл.н.е. обаче бележи края на Pax Romana и именно управлението на неговият син и наследник Комод, което приключва до 192 г. сл.н.е., често се смята за начало на края на империята. Макар че има много ужасни римски императори, Комод полудява от властта си – особено след неуспешен опит за убийство – и екзекутира хора без особени задръжки, докато собствените му съветници не го удушават, когато е на 31-годишна възраст.

Бюст на печално известния римски император Комод. Снимка: Wikimedia Commons

Крайният резултат е период на политическа нестабилност, честа смяна на императорите, икономически предизвикателства и в крайна сметка външни заплахи.

Император Диоклециан, управлявал от 284 до 305 г., се опитва да възстанови стабилността, като разделя империята на източна и западна област, всяка със свой владетел – разделение, целящо да направи управлението по-лесно. В крайна сметка обаче двата региона все повече се отдалечават един от друг.

Източната Римска империя, управлявана от Византия, приема гръцкия език за свой официален и успява да процъфти и укрепне. В същото време Западната римска империя бавно се разпада. Този упадък се задълбочава през IV и V век, тъй като Западната римска империя е подложена на чести нашествия и възход на християнството.

Разпадът Западната римска империя

Докато Източната римска империя продължава да процъфтява, като в крайна сметка става известна като Византийска империя (и просъществува до 1453 г., когато силите на султан Мехмед II от Османската империя я превземат), Западната се сблъсква с привидно безкрайни неуспехи и конфликти.

Във вътрешен план империята има тежки икономически предизвикателства, които се дължат на многобройните ѝ войни, прекомерните разходи и смазващото данъчно облагане. Приходите ѝ са ударени допълнително, след като губи териториите си в Северна Африка.

Всичко това подкопава способността на империята да поддържа силна армия, което я прави уязвима. Постоянните политически промени и безкрайна върволица от императори не помагат за това, а възходът на християнството може би също намалява жаждата за война на римляните, тъй като те престават да възприемат императорите като богопомазани.

Картина от 1890 г. на Жозеф-Ноел Силвестър, изобразяваща разграбването на Рим от вестготите през 410 г.

Във външен план Западът е постоянно нападан от различни варварски племена. Въпреки че Рим отдавна се бори с германските групи, западната половина на империята скоро е подложена на допълнителни нападения от вестготите и вандалите. През V в. много от тези племена вече са нарушили границите на империята и през 410 г. вестготският крал Аларик I успешно разграбва Рим, нанасяйки мощен удар на вече и без това заслабената империя.

Нападението на Аларих I също така разкрива истинската слабост на Рим пред другите племена, като показва колко лесно ще бъде да се доразграби. Нарастващата заплаха от страна на хуните в цяла Европа също натоварва двете половини на Римската империя. Въпреки смъртта на Атила през 453 г. сл Хр., щетите са нанесени.

Тогава, през 476 г., германският водач Одоакър се насочва към Рим и нанася последния удар, който води до падането на империята…

…Или не? Ето защо падането на Рим може да се е случило по-късно, отколкото повечето хора си мислят.

Най-първо – в края на краищата Рим не пада в един конкретен момент, така че е трудно да се определи окончателно крахът. И както пише историкът и автор Едуард Дж. Уотс в статия за ТАЙМ от 2021 г., дори приблизителното определяне на 476 г. не е непременно точно.

Ромул Август и Одоакър, когато Рим пада. Ромул, последният от западноримските императори, предава короната си на Одоакър. Снимка: Wikimedia Commons

Уотс обяснява, че след като Одоакър поема контрола над Рим, той запазва повечето от структурите на римското правителство до голяма степен непокътнати по време на управлението си. То продължава 17 години, през които Сенатът си заседава както преди, римляните все още говорят на латински, а римските армии продължавали да водят битки. Жителите на Рим вероятно все още се чувствали граждани на Римската империя.

И така, какво се променя? Когато готският владетел Теодерик сваля Одоакър през 493 г., любопитното е, че нещата за римляните стават още по-добре. „Вместо да си представят, че римското владичество е приключило през 476 г., италианците в края на V и началото на VI в. говорят за неговото възстановяване“, пише Уотс. „Епископ Енодий от Павия говори за „мръсотията“, която Теодерик „измива от по-голямата част на Италия“, изкарвайки Рим „от пепелта, отново да живее“.

За пореден път изглежда, че „падане на Рим“ все още няма. Първото споменаване на подобен край идва едва в края на 510 г., когато Марцелин Комес пише в своята хроника, че Одоакър, когото нарича „крал на готите“, е причинил „гибелта“ на Римската империя. Но той не е бил гот, а разказът на Марцелин идва в момент на напрежение между Западната римска държава и Константинопол в Източната римска империя.

Историята на Марцелин на практика е била начин да сигнализира на своите събратя от Източната империя, че западните им съюзници са паднали – и че нашествието е оправдано средство за възстановяване на римската власт на запад. Не след дълго, през 535 г., източните войски нахлуват в Италия, а император Юстиниан обявява, че „готите са използвали сила, за да завладеят Италия, която е била наша, и са отказали да я върнат“. Тоест, в известен смисъл това е пропаганда.

Император Юстиниан е смятан за светец от много православни християни. Снимка: Wikimedia Commons

По ирония на съдбата едва след като Юстиниан си „възвръща“ Италия през 562 г., започва истинският край на Западната римска империя, тъй като голяма част от инфраструктурата ѝ се разпада, населението намалява, а няколко града са почти изравнени със земята. Въпреки това в продължение на 1500 години историята за преврата на Одоакър в Рим се смята за официалния край.

Както се казва, историята се пише от победителите.