Ръкополагане на свещенослужител през Късна античност
Тайнствата, заедно с ипостасите (триединство) са есенцията на християнството и както повечето от традициите и ритуалите, те произхождат от дълбока древност. Християнските тайнства датират още от времето на Христос или директно от неговите апостоли, тоест I век. Християнските традиции са много устойчиви и това благоприятства тяхното по-лесно изследване и първоизточниците. Едно от тези тайнства е ръкополагането на духовници, познато като хиротония през Късна античност.
Макар темата на статията да разглежда ръкополагането през Късна античност, IV-VI век, всъщност днешният ритуал се различава много малко от това, което е днес. Хиротонията е задължително тайнство без, което не може да се духовника да бъде въведен в свещенически сан (дякон, презвитер или епископ).Според християнската религия ръкополагането има Божествен произход. Трите свещенически санове са ръкополагат единствено от епископ, като има разлики при молитвата и акта след финализирането на ритуала.
В случая с ръкополагане на нов епископ, то той трябва да е бил презвитер, не може да се прескачат санове. Хиротонията се извършва от трима епископи, които след края на ритуала разменят целувка на мира.
Откъде черпим сведения за тези антични тайнства? Най-ранният засвидетелстван ръкопис по темата за ръкополагането, който достига до нас е Апостолското предание на свети Иполит Римски от 215 година. Според ръкописа кандидата е предварително избран. Кандидатът за дякон, чрез хиротония и прочитане на една молитва от епископа. Презвитерите се ръкополагат, чрез прочитане на молитва от епископа и останалите присъстващи презвитери, а при епископа чрез ръкополагане от останалите епископи и прочитане от първият.
При дякона и презвитера, епископа полага длани върху главата на кандидата. В случая с епископа, могат да направи един или всички епископи. По време на хиротонията, кандидатите са дякон, презвитер и епископ, трябва да приклекнат или да паднат за проскинеса, която е характерна в ранният период. Друг извор е Дидахе или „Учение на 12-те апостоли“, също от II век, написан на старогръцки, който се разглежда като най-ранният написан църковен ред.
Апостолските предания отразят римската практика, докато Апостолските постановления, които през 380 година са написани в Сирия и Константинопол, отразяват западносирийският, който се явява основа на ръкополагането използван при византийския ритуал. Трябва да отбележим, че тези тайнства се извършват в строго определен ред и при определени дни.
При ръкополагането на кандидат в някои от свещеническите санове, той получава и облеклото отговарящо на неговият нов сан – омофор, стихар, фелон или далматика. При ръкополагане на епископ в ранният период на църквата, избирането на епископ понякога е съпроводено с големи вълнения, досущ като съвременни избори.
Някои епископи лобират буквално за себе си, защото по това време има различни течения на християнството, освен официалното изповядващо никейският символ на вярата, утвърден на Първият Вселенски събор в Никея (325). Епископите са известни хора, които се избират за да помагат за благото на своите граждани. Разбира се кандидатите често са повече от един, заради престижната длъжност и понякога симпатизантите на единият или другият кандидат прекаляват в бурните си пререкания. Самият Амброзий Медиолански лобира за себе си в базиликата, която сега носи неговото име за да бъде избран за епископ.
Изкачването на тези три санове от дякон, през презвитер, до епископ не може да станат един след друг в краткосрочен план. Изключение е епископ Амброзий, който буквално за няколко дни преминава всички свещенически санове, което е прецедент за IV век. Как е възможна такова погазване на християнските догми от самият епископ на Медиолан? Отговорът се крие в ранната история на християнството, която позволява такива изключения, които макар и неправилни се допускат, заради липса на подходящи кандидати.
Да не забравяме, че по времето, когато се избира Амброзий арианската ерес е широкоразпространена. Точно заради ранният период на християнството и недостатъчно добре разпраните постулати и канони се налага и провеждането на събори, както и пресичането на ереси. От трите свещенически санове, логично с най-голям интерес се разглежда избирането на епископ, както видяхме в примера с Амброзий.
Това е така, защото като духовен водач епископът има безброй задължения, които не са свързани само с религията. На неговите плещи падат градското управление, борба с несправедливо високите данъци и финансиране на конкретни строителни обекти, които ще бъдат от ползва на паството. Такива обекти обикновено са акведукт с който ще се доставя питейна вода на града, базилика или друг обект.
Въпреки важността на епископският сан, то той бил много труден да изпълнение без презвитери и дякони, които също взимат дейно участие при литургии и други тайнства. В много малки селища, където няма възможност да резидира епископ, това прави презвитера. В отдалечени кътчета на империята, презвитера се явява като единственият божи посредник, който също се грижи за добруването на паството.
Свещеника има право да изпълнява всички богослужения с изключения на ръкополагането. За разлика от презвитера, дякона няма право да изпълнява богослужения, защото той се явява в ролята на църковен помощник. Често дяконите помагат на презвитери и епископи при тайнствата. Въпреки това и техният сан е важен, защото е първото стъпало от вече изброените.
