Можем ли да забравим родния си език

Колко от чуждия език, които учихте в гимназията, си спомняте? Може би достатъчно, за да си поръчате една бира или да се представите? За повечето хора изучаването на даден език в училище не е достатъчно, за да постигнат истински свободното му владеене, така че е съвсем нормално да започнете да губите знанията си, ако не ги практикувате. Но какво да кажем за родния ви език? Възможно ли е човек, който е двуезичен или многоезичен, да забрави първия си език?

Краткият отговор е… отчасти. Със сигурност е възможно да забравите голяма част от лексиката и граматиката, които някога са ви били естествени, в процес, известен като „езикова атриция“.

Езикова атриция

Един от водещите изследователи в тази област е професор Моника С. Шмид, лингвист от университета в Йорк, Великобритания. Шмид, чийто роден език е немски, описва собствения си опит с атрицията на своя уебсайт. Някои от най-често срещаните признаци за това са забравяне на определени думи, използване на странни изрази или неправилно съчетаване на думи, както и по-голяма нерешителност при говорене.

Много често хората, които прекарват дълъг период от време в изучаване и говорене на нов език, започват да изпитват затруднения с родния си език – както го наричат езиковедите „L1“.

Mалко вероятно е възрастен човек да забрави напълно езика, който някога е говорел свободно. Но при малките деца ситуацията е различна: техният мозък е много по-гъвкав, когато става въпрос за усвояване на нов език, но това ги прави и по-уязвими към пълното изгубване на L1, ако попаднат в среда, в която вече не са изложени на въздействието му.

Едно проучване илюстрира този механизъм със случая на руско дете, което е осиновено от американско семейство на ранна възраст. Изследователите наблюдават как малкото момиченце бързо започва да забравя лексиката на руския, тъй като научава същите думи на английски език.

Езиковата атриция при възрастните засяга различните хора по различен начин, като за това допринасят множество социологически и психологически фактори. Например някой, който трябва да напусне родната си страна поради война, може просто да не желае да използва отново своя майчин език – нещо, което Шмид изследва по отношение на германските евреи, избягали от Холокоста.

Птици от разред Passeriformes

Но в основата на всичко това лежат и интересни неврологични принципи. Хората са едни от малкото бозайници, способни на истинско вокално обучение. Животните с най-близък до нашия модел, които можем да изучаваме, са пойните птици от разред Passeriformes, който включва много от познатите ви финки и врабчета.

Предполага се, че мозъчните пътища, които са в основата на човешкото вокално обучение, са много сходни с тези, които съществуват в мозъка на пойните птици. Те имат система от две вериги, които включват различни мозъчни области – една, която е активна, когато за първи път научават характерната си песен, и друга, която използват по-късно, за да възпроизведат песента, след като са я научили.

Хората имаме подобна схема за научаване на вокални умения, която е активна при бебетата и децата, когато се учат да говорят. Но когато на по-късен етап от живота си започваме да учим нов език, балансът между двете мозъчни вериги се променя и вокалната верига се изключва на много по-ранен етап. С други думи, не можем да възстановим същите процеси, които сме използвали, когато за първи път сме се учили да говорим.

Това означава, че до около 12-годишна възраст нашият L1 вече е бетониран – по-натам може да забравим думи и фрази, които вече не използваме, но няма да забравим езика като цяло. Това обяснява и защо често е трудно да изгубите акцента на родния си език, дори ако в зряла възраст придобиете високи умения на втори или трети език.

Можем ли да спрем атрицията

Шмид подчертава, че изследванията на този процес не са достатъчни, което е в известно противоречие с това колко неприятно може да бъде то за хората и с негативните реакции, с които могат да се сблъскат. Тя цитира многобройни примери на лични истории, в които хората обсъждат трудностите, свързани със загубата на родния си език.

За щастие има някои неща, които можем да направим, за да предотвратим или направо обърнем процеса, въпреки че някои от тях може да изглеждат нелогични.

Едно от нещата, коeто може да изглеждат като очевидно решение, е да прекарвате време в разговори с други хора на същия език, за да го ползвате повече. В действителност обаче това може да има обратен ефект, както обяснява лингвистът Лаура Домингес пред BBC Future. Тя забелязва, че кубинските имигранти, които живеят в предимно испаноговоряща общност в Маями, загубят някои от родните си граматични структури, повече от група испанци, които живеят в Обединеното кралство и ежедневно говорят предимно на английски. Домингес стига до заключението, че това се дължи на факта, че кубинците са общували предимно с колумбийци и мексиканци, поради което са възприели черти от тези различни варианти на испанския език – нещо, което според нея се случва по-лесно при езици или диалекти, които са много близки до нашия.

Всъщност многоезичието в Маями е толкова разпространено, че скорошни изследвания показват как в региона се формира изцяло нов диалект „спанглиш“ (от Spanish и English).

Повечето изследователи изглежда са съгласни, че едно от най-добрите средства за спиране на атрицията е връщането в родната страна, където пълното потапяне в езика обикновено помага да се възвърне. Но Домингес подчертава, че забравянето на L1 не e непременно причина за тревога.

„To не е нещо лошо. Това е просто естествен процес“, обяснява тя. „Тези хора са направили промени в граматиката си, които съответстват на новата им реалност“.

Езикът непрекъснато се развива. С течение на времето акцентите и диалектите се променят и видоизменят. Чувството, че родният ви говор ви се изплъзва, може да бъде трудно за преживяване, не на последно място поради това, че той е свързан с чувствата като идентичност и наследство.

Успокояващо е обаче да знаем, че веднъж установен, той не може да бъде загубен. А фактът, че речта и езикът ни могат да се променят и адаптират към обстоятелствата, не е нещо, от което трябва да се страхуваме – това е част от това, което ни прави хора.