Великите авантюристи: Уинстън Чърчил – последният великобританец
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Колцина са личностите в историята, който присъстват в киното и телевизията в над 80 различни екранизации? За колко хора може да се каже, че са по-почитани и известни от Чарлз Дарвин, Исак Нютон или Уилям Шекспир? Какви ли постижения трябва да има човек, за да бъде окачествен като „най-великият министър-председател“ в държавата, измислила позицията „министър-председател“? Същият този човек е окачествяван като груб, арогантен и дори вдетинен в поведението си. Наричат го и гений, тиранин, герой и пияница. Той е човек, побрал в себе си цяла една епоха, персонификация на едно бляскаво и пагубно за човечеството поколение. Мразен и обичан по цял свят, той е човек, чието име не може да ви остави безразлични. Той е Уинстън Чърчил.
Уинстън Леонард Спенсър Чърчил е роден на 30 ноември, 1874 г. в семейното имение на рода Чърчил – дворецът Белним, графство Оксфорд. Имението е строено в продължение на 17 години между 1705 и 1722 г. по заповед на Джон Чърчил – първият херцог на Марлборо и пра-пра-пра…дядо на Уинстън. Името на двореца е избрано неслучайно – през 1704 г., Чърчил печели една от най-знаменитите си победи – битката при Бленхайм (но на английски се произнася като Белним – б.а.) и в памет на победата, импозантният аристократ решава да си издигне семейно седалище, с което да обвърже придобитата титла на херцог. След него, още седем поколения Чърчили ще се раждат, живеят и умират, преди на бял свят да се появи Уинстън.
Бащата на Уинстън – сър Рандолф Чърчил е трето дете на седмият херцог на Марлборо – Джон Спенсър-Чърчил. Без право на наследяване на родовата титла, Рандъл се отдава изцяло на политическата си кариера като изтъкнат член на британската Консервативна партия (торите). В характерен за XIX век маниер, Рандъл се жени за Джени Джером – богата наследница на американски бизнесмен и предприемач – Леонард Джером – финансист, борсов спекулант и спортист, личен приятел на Корнелиус Вандербилт.
Детството на Уинстън е всичко друго, но не и щастливо. Баща му и майка му са отчуждени един от друг, а децата им получават малко внимание от родителите си, оставени изцяло на грижата на тяхната вярна бавачка Елизабет Еверест, което се оказва най-близкия до Уинстън човек в младежките му години. Липсата на внимание проличава в училище. Уинстън е буен и неукротим ученик, чието поведение рядко се вписва в стандартите на елитните училища, в които го записват с оглед семейния му произход. След като сменя няколко пансиона и елитни учебни заведения, най-сетне, след три опита, Уинстън е приет във военната академия Сандхърст, която завършва през февруари 1895 г., месец след смъртта на баща му.
Едва назначен в 4-ти на Нейно величество хусарски полк, Чърчил търси начин да се добере до военна зона и да изпита уменията си на практика. Британия не води конфликти, но използвайки влиянието на майка си, Уинстън се урежда да замине като наблюдател за Куба, където местното бунтовническо движение води война за независимост срещу Испания (1895-1898 г.). Чърчил се включва в няколко операции на испанската армия, което бележи и бойното му кръщене. Същевременно, пише дописки до британския вестник Дейли График, с което започва и неговата публицистична кариера. През 1896 г., Уинстън заминава за САЩ, където прекарва известно време в Ню Йорк, преди да се завърне в Британия. Едва що стъпил на родна почва, полкът му е изпратен в Индия, където прекарва 19 месеца, обикаляйки всички по-големи градове на Субконтинента.
По време на кратките си завръщани от Индия, Чърчил обогатява личната си библиотека с трудове на редица древни мислители и просвещенски дейци, сред които Платон и Едуард Гибън. Уинстън взема дейно участие в реформеното движение на Консервативната партия, останало в историята като „демокрация на торите“. Макар и да е опонент на идеята за право на глас на жените, Чърчил се застъпва за по-умерена политика към образованието и изоставяне на някои от по-крайните консервативни практики в политиката.
През 1898 г., Чърчил използва връзките си, за да бъде зачислен към войските на генерал Кичънър, изпратен от Индия към Судан за да потуши бунта на местните махдисти (радикална ислямска секта, бореща се срещу засилващото се европейско влияние – ба..). Уинстън се сражава в битката при Омдурман (8 септември, 1898 г.), а спомените му от кампанията се появяват първо като статии на страниците на вестник „Морнинг Поуст“, а след това и в отделна книга „Речната кампания“. Едва навършил 24, Чърчил вече има зад гърба си 3 публикувани книги и десетки статии за различни печатни издания. На база на писателските си достижения и военния си опит, след кампанията в Судан Уинстън решава да се уволни от армията и да се отдаде на политическа и публицистична кариера.
Сякаш неразривно свързан с войната дори отвъд военната кариера, Чърчил пътува до Южна Африка през 1899 г., където се подвизава като кореспондент на „Морнинг Поуст“. Избухването на Втората англо-бурска война му дава възможност за пореден път да се появи на страниците на британския печат с гръмки и популярни текстове. Репортажите му го отвеждат към фронтовата линия. По време на набег на бурите срещу влаковата композиция, в която Уинстън пътува, британецът е заловен и отведен във военнопленнически лагер в Претория. След кратък престой, Чърчил успява да избяга и криейки се из изоставени мини и бягайки скрит сред карго вагони на влакови композиции, успява да достигне Португалска Източна Африка (дн. Мозамбик).
Вместо да се завърне в Англия, Чърчил се записва отново в британската армия, служейки в местната лека кавалерия в Южна Африка с чин лейтенант. На тази си позиция участва в деблокирането на град Лейдисмит и превземането на Претория. И в двете сражения е сред първите бойци, щурмували вражеските позиции.
В Претория, където се сражава рамо до рамо с братовчед си Джон Чърчил, девети херцог на Марлборо, двамата Чърчил пленяват общо 52 души от въоръжената охрана на военнопленническия лагер, в който Уинстън лежи месеци по-рано. След като се завръща от фронта и се уволнява повторно от армията, Уинстън издава бележките си от Южна Африка в книга, публикувана от „Морнинг Пуст“ като специално издание. Приключенията му в Африка му спечелват достатъчно популярност, така че на проведените през 1900 г. избори да бъде избран за депутата в Камарата на общините все още ненавършил 26 години.
Следващите три години в Парламента се оказват бурни и изпълнени с напрежение. Чърчил не пести критиките за своята Консервативна партия и често напада правителството за мерки, целящи да ограничат свободната търговия, притока на мигранти и финансирането на флота. Напрежението ескалира през 1904 г., когато ръководството на Консервативната пария заявява, че няма да подкрепи Чърчил за кандидат на следващите избори.
Верен на своята непреклонност, Уинстън сменя политическите си цветове и се явява на изборите през 1904 г. като кандидат на Либералите. На практика, между 1904 и 1924 г., Уинстън Чърчил остава член на Либералната партия и участва в поредица от правителства, които подкрепят политики, противоречащи на традиционните идеи на торите. Самият Уинстън е възприеман като бунтар и радикал сред консерваторите, особено с оглед бляскавата кариера на баща му в партията на торите.
През следващите 10 години до избухването на Първата Световна война, Чърчил заема редица престижни постове в британското правителство. Междувременно, през 1904 г. се запознава с бъдещата си съпруга Клементийн Хоузиър, с която се венчаят през 1908 г. Бракът им ще продължи 56 години до смъртта на Чърчил и ще донесе на семейството 5 деца – четири дъщери – Даяна (р. 1909 г.), Рандолф (р. 1911 г.), Сара (р. 1914 г.), Мергидолд ( р. 1918 г.) и Мери (р. 1922 г.). Докато се грижи за нарастващото си семейство, Уинстън поема контрола първо върху министерство на Търговията, а след това през 1910 г. става министър на вътрешните работи на Великобритания.
През 1911 г. идва още по-висока чест – премиерът Аскуит назначава Чърчил за Първи лорд на Адмиралтейството – де факто министър на флота на Британската империя – най-могъщата военноморска сила в тогавашния свят. Начело на флота, Чърчил разгръща програма за превъоръжаване, подобряване на заплатите на моряците и усвояване на нови машини – най-вече самолети за флота и подводници. Като част от Военния съвет на премиера, през 1914-1915 г., Чърчил е сред поддръжниците на идеята за създаване на танковете – проект, за който инвестира средства и от Адмиралтейството.
През 1915 г. Чърчил бележи вероятно своя най-голям военен и политически провал. Надявайки се на дръзка победа срещу Османската империя, Уинстън се оказва архитект на пагубната операция на Великобритания в Галиполи. В рамките на няколко месеца хиляди животи са пожертвани в напразен опит за превземане на Дарданелите. Провалът е пагубен за личната му репутация. Решен да измие срама, Уинстън напуска правителството и се записва доброволец за фронта.
Ходът се оказва успешен и след няколко месеца в траншеите на Белгия, където за малко не е убит от германски снаряд, Уинстън се завръща във Великобритания. Начело на страната вече е лидера на Леибъристите – Дейвид Лойд Джордж. Той назначава Чърчил за министър на продоволствията. На този си пост Уинстън надзирава производството на муниции за армията и на няколко пъти успява да се справи с излезли на стачка работници.
След края на Голямата война, Чърчил е назначен за министър на войната и военновъздушните сили – пост, който заема между 1919 и 1921 г. Тук административният му опит се сблъсква с трудностите около демобилизирането на британската армия след Световната война. Чърчил е застъпва за по-умерена политика по отношение на Германия и не пести критиките и опасенията си по отношение на Ленин и болшевишката революция в Русия. Същевременно, министърът е не така толерантен към ирландците, които се вдигат на бунт през 1921 г., нито към разбунтувалите се в Ирак кюрди, срещу които е готов да нареди употребата на иприт.
Между 1921 и 1922 г., Чърчил е преназначен на нов пост – министър на колониите. На тази позиция отговаря за налагането на хашемитската династия в Ирак и Йордания (1921 г.) и подписването на окончателен мир с ирландците от Шин Фейн. През 1922 г. възпаление на апендикса го вкарва в болница точно когато правителството на Лойд Джордж пада от власт. Чърчил, все още възстановяващ се от операцията, не успява да спечели място в парламента на проведените парламентарни избори. В мемоарите си ще напише, че това е месецът, в който остава без министерски пост, без място в парламента, без работа и без апендикс.
През 1929 г., Чърчил се завръща в редиците на Консервативната партия и печели място в Парламента на няколко последователни избори. Въпреки това, колегите му не го допускат отново до министерски позиции. Уинстън се усамотява в провинциалното си имение и започва работа върху четири томната история на неговия предтеча – Джон Чърчил, първия херцог на Марлборо. Междувременно все по-сериозни стават опасенията му за случващото се в Германия.
През 1932 г., докато пътува по стъпките на Марлборо в Белгия и Германия, Чърчил отсяда в Мюнхен. Активисти на нацистката партия се опитват да уредят среща на Хитлер с Чърчил в града, но Хитлер отказва с думите „Че за какво пък ще си говоря с него?“ Фюрерът разглежда Уинстън като бита политическа карта, което, както времето ще покажем е груба грешка.
След 1933 г., Чърчил не пести своята остра критика към налагането на нацистката власт в Германия и опасността от нейното бъдещо развитие както за Великобритания, така и за Европа. Уинстън е твърдо убеден, че нито по отношение на Хитлер, нито по отношение на Мусолини трябва да се допуска каквато и да е политика на удовлетворяване на техните политически претенции.
Успоредно с европейските процеси, Чърчил взема активна позиция по въпроса за промяна статуса на Индия. Той, както и повечето тори, се бои, че твърде широка автономия, подобна на дадената на ирландците в контекста на Голямата война, ще доведе до отцепване на диаманта в британската корона. Призивите му остават без внимание както от страна на правителството на Болдуин, така и от наследилия го на премиерския пост Невил Чембърлейн. Когато Чембърлейн подписва спогодбата с Хитлер и Мусолини в Мюнхен, Чърчил застава пред камерите, за да нарече договора „пълно и безусловно поражение“.
С избухването на Втората световна война в началото на септември, 1939 г., популярността на Чърчил сред британците отново нараства драматично. Чембърлейн го привиква в новосформираното военно правителство, давайки му отново позицията на Първи лорд на Адмиралтейството.
Вялите опити на Британия да противостои на Германия в периода септември 1939 – април 1940 г., остават в историята с названието „Фалшивата война“ и в крайна сметка завършват с колапса на правителството на Чембърлейн на 9 май, 1940 г. Кризата съвпада с инвазията на Германия в страните от Бенелюкс и последвалата офанзива през Ардените срещу Франция. Именно в тази тежка ситуация, Парламента поверява на Чърчил задачата да поведе Великобритания.
Уинстън обещава на британците, че с кръв, пот и упорство, нацията ще оцелее, сражавайки се по суша, въздух и море, без да се пестят сили ресурси, до постигане на окончателна и безусловна победа. Първите седмици начело на кралството сякаш поставят под съмнение всичките му обещания. Франция колабира под германския натиск, а милион британски войници са заплашени да попаднат в плен на нацистите.
Евакуацията на Дюнкерк се явява първото от военните чудеса, които помагат на Великобритания да се задържи на повърхността в кризисното лято на 1940 г. Следва Битката за Британия, в която със своите речи и непреклонен дух, Чърчил успява да задържи единна нацията, подложена на най-голямото военно и политическо изпитание в дотогавашната й история. Междувременно, неуморният британски булдог се бори за постигане на дипломатически успехи зад граница. Най-голямата му победа е сключването на спогодбата „ленд-лийз“ със САЩ, формализирана с окончателен договор от март, 1941 г., но реално задействана още през септември, 1940 г. с размяната на британски бази срещу американски бойни кораби.
Трудно би било тук да се преразкаже пълната динамикаа на Втората световна война. Достатъчно е да отбележим, че Чърчил не познава ден покой през целия конфликт. Неговият дневен режим на пури, уискита и срещи на различни щабове и комитети, отдавна е добил легендарен статус по цял свят. Успехът срещу Германия в Северна Африка, включването на СССР на страната на Съюзниците през юни 1941 г., както и присъединяването на САЩ към коалицията през декември на същата година, води до постепен обрат на военните действия.
Британия и по-специално Чърчил, се нагърбва с нелеката задача да е посредник между Франклин Рузвелт и Йосиф Сталин – две твърде противоречиви, но силни и амбициозни фигури, чието разбирателство е единствения шанс на Европа да спре нацистите. Играта на нерви, дипломация и амбиции между Тримата Велики е легендарна и заслужава да бъде екранизирана в отделна, многочасова лента. Чърчил остава непреклонен защитник на британските интереси и вечен скептик по отношение на комунизма. В крайна сметка се оказва, че не Чърчил, а Рузвелт трябва да играе ролята на мост между твърдоглавия Уинстън и непреклонния Йосиф.
До края на войната, Уинстън Чърчил ръководи не само дипломатическите мисии на Великобритания, но и в ролята си на военен министър, остава начело на всички операции както на сухопътни войски, така и на флота и на ВВС. Количеството енергия, усилия и стремеж към победата които демонстрира, заслужено му печелят славата на един от най-великите политици в човешката история. Въпреки неимоверните успехи, десетилетие без избори във Великобритания, води до драматичен обрат на проведения през 1945 г. вот. Чърчил губи позициите си и отстъпва премиерския пост на Клемънт Атли, минавайки в опозиция като лидер на Консервативната партия.
В опозиция, Чърчил пропагандира две идеи – нуждата от създаване на съюз на европейските държави, който да ги обедини и да гарантира мира помежду им. На второ място, но не и по важност, идва неговата концепция за Желязната завеса, формулирана през 1947 г. по време на лекция, която изнася пред студенти в колежа Уестмистър във Фултън, щата Мисури. Тези две взаимно допълващи се идеи, ще се превърнат в гръбнака на британската политика през следващите десетилетия, в крайна сметка поставяйки Лондон заедно със САЩ, Франция и Германия като основоположници на съвременния евро-атлантически ред.
През 1951 г., Чърчил успява отново да спечели изборите и да поеме поста на министър-председател. Напредналата му възраст и влошаващото се здраве, не му позволяват да играе тази активна роля, която е имал десетилетие по-рано. Нещо повече, премиерът е обречен да гледа постепенния разпад на Британската империя, за която се е борил през живота си. Източена от Втората световна война, Великобритания вече няма нито силите, нито ресурсите да поддържа своята глобална империя. Тази нейна слабост е използвана както от СССР, така и от САЩ, които окончателно изместват европейските сили и налагат Двуполюсния модел в глобален мащаб.
Чърчил се оттегля от премиерския пост през 1955 г. точно в навечерието на Суецката криза. Въпреки това, той запазва поста си депутат в камарата на общините и е преизбиран до окончателното си пенсиониране през 1964 г. По този начин, с краткото изключение между 1922-1924 г., Чърчил е член на Парламента на Великобритания за целия период от 1900 до 1964 г.
След като прекарва няколко различни заболявания през 1964 г., Чърчил получава поредица от инфаркти. Последния, на 12 януари, 1965 г. се оказва фатален. Смъртта на Чърчил е последвана от погребение с държавни почести, за които страната започва да се готви още от 1958 г. като операция с кодово име „Дано не“. Паметта му е почетена от всички тогавашни световни лидери, а на Таймс скуеър е издигната негова статуя, открита официално от вдовицата му Клементийн през 1973 г.
Уинстън Чърчил остава в историята не просто като велик политик, а като поп-икона. Неговият образ, жестове, думи, облекло и характерна физиономия, са се превърнали в символи на световната култура. Победният знак, който прави пред камери в тежките моменти на 1940 г. и до днес се използва от политици по цялата планета, като част от техния пи ар. Пурата и чашата уиски, които му носят печалната слава на човек на порока, са се превърнали също така в моден аксесоар, с който се радеят не един или двама успели лидери. Каквото и да кажем за Уинстън Чърчил, едно е сигурно – неговият живот и дело не могат да оставят нито един човек на света безразличен към неговата памет.
