Чували сме най-различни определения за смъртта, това занимание самотно, но може би Ницше е успял да прикове вниманието и да напомни, че един човек наистина е много далече от последния си миг:
„Колко странно е, че това единствено нещо, което е сигурно и общо за всички, не оказва почти никакво влияние върху хората и те са най-далеч от братството на смъртта“
През 2018 г. косатката Тахлекуа ражда своята женска рожба. Нейното новородено живее няколко часа и умира малко след това. В такива моменти майката изоставя малкото и продължава напред, докато учените се опитват да разберат какво се е объркало, но това не е този случай. Майката прави нещо невиждано в животинския свят и променя изцяло очакванията на света. Майката взима малкото си и го носи навсякъде със себе си. Прави това в продължение на седмици и мнозина описват самото пътуване като турне на тъгата. В този период почти не се храни, не спи. Когато спи, нейните роднини се грижат за безжизненото тяло на новороденото.
Различни новинарски платформи пътуват до Сиатъл, за да наблюдават случващото се. Симпатия идва от цял свят, започват да се качват най-различни картини и рисунки на страдащата майка.
На 12 август 2018 г. след близо 17 дена, майката най-накрая пуска своето малко. Тялото потъва на дъното на Тихия океан. След няколко дни учените потвърждават, че майката продължава своя път и ловува близо до остров Сан Хуан.
Четете тези редове правилно, китът-убиец, едно от най-свирепите същества на този свят, практически се доказва като един от страдащите видове. Делфините страдат за малките си, често може да се види как майките са готови да носят малките си и постоянно ги вадят на повърхността за глътка въздух. Делфините се грижат за болните членове на семейството и също им помагат да дишат, помагат с лова и осигуряването на храна.
Обикновено този процес продължава няколко часа, но никога не е 17 дена. След изминалите седмици, учените започват да се притесняват, че майката е отслабнала, не са малко и учените, които са разстроени от факта и забелязаното. Въпросът тук е: ако виждаме една подобна трагедия в животинския свят и то от толкова свещен хищник, то възможно ли е да има и други такива незабелязани случаи?
В природата възприемаме смъртта по най-различни други начини. Очевидно е, че те разбират смъртта и я посрещат по много човешки начин. Възможно ли е този бозайник да осъзнава болката на много по-дълбоко ниво? Дали наистина сме хората, които разбират смъртта. Дарвин е мислил по тази тема преди повече от 150 години. Искал е да знае какво точно е усещането на една най-обикновена крава, когато е заобиколена от болни и повечето са пострадали, човек лесно може да забележи промяната в поведението. Барбара Джей Кинг споделя, че животните отдавна изразяват тъга и страдат при загубата на близък. Делфините го правят, но покрай тях ще открием, че същото се случва с кокошките, шимпанзетата, слоновете, козите и още много други.
Науката също поставя много въпроси в тази сфера и се опитва да разбере тяхното знание. Какво значи смъртта за тях.
Мравките са известни с това, че когато една от тях умре, другите задължително ще я изхвърлят от гнездото, особено след като започнат да се усещат некромоните. Това обаче не е точно скърбене – мравките реагират по един различен начин и се опитват да избягат от аромата на разлагащо се същество. Точно по тази причина изхвърлят мъртвите.
Други животни са далеч по симпатизиращи. Приматите също имат практиката да носят своите малки и да се грижат за тялото им дори седмици след смъртта му. Майките проявяват и други качества като социална дистанция, издаването на тъжни звуци, отказват да се хранят и не спят. Тъгата при животните прилича изключително много на нашата, просто ние използваме повече думи.
Науката продължава да смята, че тъгата е нещо, което се възпитава сред животните. Новороденото делфинче няма никаква представа за смъртта, но започва да се възпитава и разбира какво трябва да следва – най-често майка си. В началото очаква, че всички ще бъдат заедно, докато смъртта не вземе своето. След смъртта на делфин, малките започват да наблюдават рязка промяна в хабитата. Делфинът не познава смъртността и не знае, че рано или късно смъртта ще го застигне. Те знаят, че създание може да умре, но не познават задължителната смърт.
Има фундаментална разлика при учените и философите, относно осъзнаването на смъртта.
С други думи, едно животно познава смъртта и може да страда, но не разбира причината. Това прави косатката в началото на историята, това правят приматите, често това правим и ние, егоистично, без да разбираме какво точно губим.