Наистина ли „кораби-призраци“ пътуват из световните морета и океани без никой на борда

На 11 август 1775 г. наблюдателите от китоловния кораб Хералд забелязват нещо странно във водите край бреговете на Гренландия. Тримачтова шхуна под името Октавий, покрита с искрящ лед и сняг, се носи към тях – без екипаж.

Придружен от четирима от хората си, капитанът на Хералд, Уорън, се качва на мистериозния кораб, за да проучи ситуацията. И това, което открива, е сцена от филм на ужасите: 28 мъртви моряци, сгушени в леглата си, сякаш за да се предпазят от студа; жена и дете, идеално запазени заедно; моряк, замръзнал завинаги в неуспешен опит да запали огън на палубата. И в капитанската каюта, капитанът на кораба – все още седящ на своето бюро, където пише последния си запис в дневника за това обречено пътуване.

Датата е 11 ноември 1762 г. Екипажът е мъртъв от 13 години.

Няколко варианта на Северозападният морски път

Най-интригуващо от всичко обаче е последното регистрирано местоположение на кораба: 75°N 160°W, на около 402 километра северно от днешното градче Уткиагвик, в Аляска. Октавий изглежда беше направил невъзможното: бе преминал успешно през Северозападния морски път, почти век преди всеки друг кораб да го премине. И това става, да напомним, без нито една жива душа на борда.

Поне така гласи легендата. Но има ли истина в нея? Или е просто поредната история за призраци, като тези за Дейви Джоунс или за Летящия холандец, разказани, за да плашат малките и наивни дечица да не влизат в жестокото и капризно море?

Разочароващата истина е, че почти със сигурност тя не е нищо повече от легенда. Най-ранното споменаване на Октавий изглежда идва от около 1828 г., повече от половин век след предполагаемото му откритие, в американския литературен вестник The Ariel.

И все пак могат да бъдат намерени по-ранни версии на историята, в които корабът се казва Глориана или дори не му е дадено име, а курсът му не е през Северозападния път, а през Балтийско море. Според по-късни разкази пък корабът се казва Джени и съдбата му се развива изцяло на другия край на планетата – но всички други подробности си остават същите. С други думи, това винаги е било просто легенда за призраци на моряци.

Уткиагвик

Но очарованието към корабите-призраци през 19-ти и 20-ти век, които бавно обикалят краищата на планетата в опит да осъществят обречената си мисия, не се е появило от нищото – и има един или два случая от историята, които се оказват съвсем реални.

Вземете, например, удачно кръстения кораб Терър. Той също изглежда изчезва по време на злополучно търсене на Северозападния път, взимайки със себе си повече от 120 живота, както и неговия сестрин кораб Еребъс.

Тъй като ледените морета замръзват около корабите, те засядат бързо и екипажът напусна с надеждата да отиде на юг на по-безопасно място. Но само с ограничено количество злокачествени дажби и хиляди километри замръзнала пустош между тях и спасението, всички те умират. След тях остават скелети скелети и дневници, записващи гибелта им.

Първоначално разбити от арктическото време през 1848 г., Еребъс и Терър се превръщат в обект на една от най-големите морски мистерии в света, докато не са открити съответно през 2014 и 2016 г. Подобно на Октавий, те изглеждат замръзнали във времето: Терър е в толкова запазено състояние, казва говорителят на Arctic Research Foundation Адриан Шимновски пред CNN тогава, че „ако можехме да изпомпаме водата от него, вероятно ще изплува“.

Байчимо

След това идва историята и за Байчимо – призрачен кораб, за който обаче има и действителни фотографски доказателства, които доказват съществуването му. След близо две десетилетия успешна навигация около Арктическия океан, корабът е изненадан от виелица на островите Сий Хорс, недалеч от мястото, където се предполага, че Октавий е записал последното си местоположение. Отново екипажът и пътниците го изоставят – някои отиват в Аляска и Ванкувър, докато други решават да презимуват наблизо, докато ледовете не намалеят и корабът не стане готов да се движи отново.

Но през ноември същата година връхлита друга буря. И когато времето се прояснява, Байчимо го няма…

„Капитанът и екипажът предполагат, че корабът е потънал“, обяснява Кортни Пачет, сътрудник по регистрацията на колекциите в Музея на Манитоба през 2020 г. „Но скоро получават съобщение, че ловец го е забелязал, отново обхванат от лед, на приблизително 72 км южно от лагера им.“

Екипажът успява да проследи кораба, взима всичко ценно, което все още е на борда, и го изоставя в леда. Но това няма да е края на Байчимо: между този момент и 1969 г. корабът вече без екипаж ще бъде видян да плава през арктическите морета най-малко още 7 пъти, като някои зяпачи дори ще се качат на палубата му.

Сега Байчиомо не е виждан вече повече от 50 години, но това не е спряло хората да го търсят – заедно с около 4000 други кораба, разбити по крайбрежието на Арктика. И въпреки че най-вероятно е свършил, както мнозина преди него, на дъното на океана, едно е сигурно: ако Терър може да се появи след почти 170 години под ледените дълбини, може би Байчимо също има шанс.