Атила може да е нахлувал в Римската империя не само заради злато

Хунът Атила е един от най-известните военачалници в историята – въпреки че той традиционно е смятан за кръвожаден варварин, мотивиран само от желанието за злато, нови изследвания предполагат, че постоянните му атаки срещу Римската империя може да са били водени заради суша. След като анализират дървесни пръстени на дървета на 2000 години, авторите на изследването установяват, че много от най-епичните набези на Атила са се случили през изключително сухи години и следователно може да са представлявали опит за смекчаване на ефектите от нестабилния климат.

Въпреки че произходът на хуните остава неясен, смята се, че те са преминали в Източна Европа от Централна Азия някъде около 370 г. сл. н. е., преди да се установят във Великата унгарска равнина (Карпатски басейн) на изток от река Дунав. След възхода на Атила на власт през 434 г. сл. н. е. те започват все повече да плячкосват източния фланг на Римската империя и до голяма степен се смята, че са ускорили падането на Рим.

„Историческите източници ни казват, че римската и хунската дипломация са били изключително сложни“, обяснява авторът на изследването д-р Сузане Хакенбек в изявление. „Първоначално отношенията им са включвали взаимноизгодни договорености, в резултат на които хунския елит е получил достъп до огромни количества злато. Тази система на сътрудничество обаче се разпада през 440-те години, което довежда до редовни набези на римските земи и увеличаване на търсенето на злато.“

Изследователите обаче изтъкват, че само този дипломатически срив може да не обяснява напълно военните набези на Атила и посочват, че периодът съвпада и с поредица от суши. Използвайки данни за стабилни въглеродни и кислородни изотопи от пръстените на дъбове, авторите на изследването реконструират централноевропейския хидроклимат и установяват, че най-опустошителните атаки на хуните от 447, 451 и 452 г. са се случили през изключително сухи години.

„Данните за дървесните пръстени ни дават невероятна възможност да свържем климатичните условия с човешката дейност всяка година“, казва авторът на изследването професор Улф Бюнтген. „Така открихме, че периодите на суша, записани в биохимичните сигнали в пръстените, съвпадат с интензификацията на нападателната дейност в региона.“

Въз основа на тези открития изследователите пишат, че „привидно необяснимото насилие на хуните може да е било една от стратегиите за справяне с климатичните крайности в по-широк контекст на социалните и икономически промени, настъпили по това време“.

Това предположение е подсилено от предишни изотопни анализи на хунски скелети от 5 век, които разкриват внезапни промени в диетата – те може да отразяват различните стратегии, използвани от този народ в отговор на несигурния климат.

Авторите спекулират, че някои от нападенията на групата може да са били предприети, за да се осигури храна и добитък, въпреки че признават, че са необходими повече доказателства в подкрепа на тази теория. Те също така казват, че исканията на Атила римляните да предадат обширна ивица територия, граничеща с Дунав, може да са били стратегически, тъй като земята в една такава заливна низина би осигурила по-голяма хранителна сигурност по време на суша.

Освен това нестабилният климат може да е довел до голямо социално преструктуриране в хунските общности, тъй като пастирите изоставят стадата си, за да станат войни. Появата на тези военни групи тогава би довела до нова мрежа от сътрудничество между военачалници, с Атила на върха на йерархията.

Такива съюзи вероятно биха били поддържани със субсидии от злато, което може да обясни нарастващите изисквания на Атила за плащания от Рим.

Империята на хуните и подчинените им племена по времето на Атила

„Икономическото сътресение, предизвикано от климата, може да е наложило Атила и други с висок ранг да нападнат римските провинции за злато, за да могат да поддържат военни банди и лоялността между елита“, обяснява Хакенбек.

За щастие на римляните, Атила почива внезапно през 453 г., след като се задавя със собствената си кръв след кървене от носа, а хуните в следствие изчезват малко по-късно. Въпреки това щетите, които вече бяха нанесли до този момент, се оказват катастрофални за Римската империя, подчертавайки въздействието, което климатът може да има дори върху най-могъщата цивилизация.