Кой е Пол: Съдбата на последния човек, спасен на 11 септември

В Северната кула на Световния търговски център Дженел Гузман-Макмилан усеща как всичко се тресе. Тя работи на 64-ия етаж, за Пристанищната администрация на Ню Йорк и Ню Джърси, и тича бързо до прозореца, за да види какво се е случило. Навсякъде в небето има парчета хартия и отломки.

След това, 17 минути след удара на първия самолет 30 етажа над нея, тя усеща, че сградата се разклаща отново, когато вторият самолет се удря в съседната Южна кула. Асансьорите вече са спрели да работят и Гузман и нейните колеги тръгват да се евакуират от сградата пеша.

Но докато вървят надолу по стълбището, Северната кула се срутва, смазвайки цялата група.

27 часа по-късно Дженел е последният човек, спасен жив от Световния търговски център. Днес тя вярва, че ангел пазител на име Пол я запазва жива.

Как Дженел Гузман-МакМилън се оказва в Световния търговски център

Тя е една от 9-те деца на венецуелски имигранти в Тринидад и Тобаго. Завършва Североизточния колеж в Тринидад и имигрира в Ню Йорк през 90-те, надявайки се да си намери работа и да се установи там.

Гузман-Макмилан минава през няколко работни места, преди да бъде наета като офис асистент в Пристанищната администрация. Офисът й е в Северната кула на Световния търговски център.

На 11 септември 2001 г., тогава на 30 години, тя влиза в офиса към 8:05, както винаги, и заедно със своите колеги се настройва за един обичаен вторник.

Тогава, в 8:46 сутринта, тя усеща трус, който смята за земетресение. Родният й остров често е удрян от земетресения и тя смята, че няма от какво да се страхува.

Съобщение по охранителната система на сградата им казва да останат на място, а мениджърът й се обажда в полицията, за да види какво се случва. Междувременно той моли всички да запазят спокойствие и да останат в офиса.

В капана на развалините

Не всички обаче се вслушват в призива да останат на място – няколко души се втурват към асансьорите или стълбите – но Дженел и другите не искат да напускат, докато не разберат какво се случва.

В сградата наскоро се е провела учение по аварийна евакуация и тъй като светлините и алармите не са угаснали, както по време на обучението, те не вярват, че е случая е спешен. Групата се премества в конферентна зала, за да види дали по новините ще съобщят за земетресение… и бързо разбират, че са в опасност.

„Хората по новините говореха за „терористична атака“, казва Гузман-Макмилан. „По охранителната система се чу същото съобщение. Казаха ни и да останем на местата си, помощ ще дойде.“

Тя се обажда на гаджето си Роджър, който й казва да се маха оттам, но в този момент асансьорите вече са изключени и цялата група е инструктирана да остане на етажа.

Но минути по-късно, когато сградата се разтърсва още веднъж от удара на втория самолет в Южната кула, Гузман-МакМилън казва, че „сърцето й спира“. И въпреки указанията на Пристанищната администрация да остане на мястото си, групата решава да тръгне по стълбите, което вероятно спасява живота на жената.

През целия път надолу Дженел се държи за ръце с приятелката си Роза. „С Роза брояхме всеки етаж, покрай който минавахме – 47, 46, 40, 35. Мислех, че скоро може да сме извън опасност. Боляха ме краката“, казва тя. „Когато стигнахме до площадката на тринадесетия етаж, пуснах ръката на Роза, за да сваля токчетата си. Докато го правих, се чу още една силна експлозия. Силата й ни хвърли назад. Чухме тътен, който ставаше все по-силен и по-силен. Изведнъж всичко стана тъмно.“

Северната кула е ударена първа, но се срутва втора. Часът е 10:28 сутринта и Гузман-Макмилан е в капан под развалините на сградата. Около нея е катранено черно. Десният й крак е смачкан, лицето й е изгорено, а главата й е заклещена между два бетонени стълба.

„Ангелът в развалините“

Дженел е в този капан повече от ден, неспособна да движи нищо освен лявата си ръка. Около нея цари тишина. В крайна сметка тя успява да освободи главата си, като извива шията си възможно най-силно. Тя чува как косата й се изтръгва от скалпа, докато се освобождава, но въпреки напредъка тя все още се чувства безнадеждна.

„Мислех, че ще умра. Мислех, че няма да изляза. Подготвях се да умра“, спомня си тя. „Но тогава се сетих за дъщеря си.“

„Реших да се моля. Просто знаех, че искам да живея, защото исках да видя отново дъщеря си Кимбърли. Тогава тя беше на 12 години. Просто продължавах да се моля и да се моля, просто се молех на Бог да ме дари с чудо.“

И точно когато се отказва, вярвайки, че никой няма да й помогне, Дженел казва, че е чула някой да я вика и да я хваща за ръката. Тя си спомня, че мъжът й казва: „Казвам се Пол. Просто изчакай. Ще те измъкнат от там.“

Миг по-късно спасителен екип я изважда от останките. Тя прекарва в болница повече от месец. Известно време лекарите смятат, че ще трябва да ампутират крака й, но все пак успяват да го спасят след четири операции. Докато тялото й се лекува, тя разсъждава за събитията от този ден и смята, че вярата й определено е помогнала да премине през травмиращото изпитание.

И в рамките на един месец след изписването й от болницата решава да се омъжи за приятеля си Роджър. Двамата създават семейство и се местят в Лонг Айлънд, където Дженел изкарва сертификата си за управление на летища и авиокомпании и изгражда кариерата си в Пристанищната администрация.

Mемориалният фонтан за събитията на 11 септември 2001 г.

Преди няколко години тя посещава мемориалa, където някога е бил нейният офис, и сред имената на загиналите търси внимателно името на Роза.

Търси също и Пол. Когато новинарските екипи идват да я интервюират, те водят и някои от членовете на екипа за първа помощ, който я спасява. Но когато тя пита, никой не знае нищо за никакъв Пол; член на екипа й казва: „Определено няма никой в ​​при нас на име Пол.“