Българинът ще даде хляб на душманина си, но 40 сребърника на бежанец – никога
България има много прилики с редица други народи, като освен това може да се похвали с изключителна история, цивилизация, развитие, миграция и дори заличаване от картата, поне за известно време. Интересното е, че всички формирани фактори са помогнали да се запазим, дори и след 5-те века в робство.
До днес можем да открием най-различни коментари относно причината за нашето оцеляване и една от всички е религията – онази, за която сме отказвали да променяме имена, да променяме вяра, предпочитали сме да умираме за нея, отколкото да се пречупим. И за мнозина е било по-лесно, но никой не забравя и никой не се отказва от своето. Този свещен инат се е оказал и причината да достигнем до тази свобода, за която се говори толкова много в последните години.
Не трябва да забравяме, че през годините и особено след освобождението, няма нито една велика сила, която да не идва да се поклони. Не защото иска, а защото просто знае, че поддържаме армия от близо половин милион души, като това е лимитът и освен това още толкова могат да бъдат извикани веднага за доброволци. Затова и често един от любимите примери е „Българинът е успял само да кали и изпече своята свобода в пещите на робството за последните 500 години.“.
Да, имало е моменти на гордост, но също така се демонстрира и изключителна етика, галантност и дори джентълменство. Не знаем какво се обърка, но и не разбираме как е възможно една от най-старите нации в Европа, една от люлките на религията, отговорна за разпространяването на християнството в Източна Европа – играейки ролята на един далеч по-успешен Ватикана, да се фокусира не върху своите успехи и не върху своето дело, а да обърне повече внимание на 40-те сребърника.
Разбира се, те са особено важна тема за всеки в последната седмица. Как може да се дадат на един, а на друг да се откажат? Защо изобщо се дават и не трябва ли да се намери друго предложение. Сигурни сме, че всички останали колеги вече дадоха своето мнение по темата и напомниха, че когато един човек бяга от война, определено не идва на почивка. Странно е, че забравяме онези моменти, в които дори ние трябва да се възстановим от войната и да наваксаме с пропуснатата свобода. Чудото се случва и за кратко време се превръщаме в една от 10-те икономики в Европа.
Разбира се, войните като Балканската и Първата Световна, успяват да променят многократно нашите граници, но едно нещо прави впечатление в този момент. В страната ни се забелязва онзи прекрасен момент, когато бежанци бягат от Македония и Сърбия и се установяват в София. За изненада на мнозина, не можем да пропуснем и факта, че нашето правителство, в много по-критично състояние от днешното, продължава да търси начин да ги настани, да предложи убежище и работа.
Не се е налагало да се дават парични помощи, поради простата причина, че преди около век, ние сме били нацията, която е вярна на едно основно мото: „Българинът на душманина си хляб дава.“. Бихте казали, че това са били българи – наша кръв и на тях трябва да се помогне. А нима след това забравяме, че Балканите трябваше да бъдат обединени славянски народи – експериментът с Югославия не може да се случи, но все пак. Какво стана с това да помагаме на нашите събратя, близки по култура и идеология? Очевидно е, че когато започнем да говорим за пари, идеали като съпричастност, любов и състрадание си отиват и май никога повече не се завръщат. Гледайки тази история назад, започваме да осъзнаваме, че идеологията се е променила значително.
40-те сребърника са нещото, което не можем да забравим, това е онзи момент, в който продаваме себе си като нация, зачеркваме дори поводите за издигане на флагове, забравяме думите на Апостола и оставаме разделени, защото 40-те сребърника са много и са изкушение. Големият и тежък въпрос е: как точно стигнахме до този момент? Как успяхме да се превърнем в същество, което не може да постави своите приоритети и прави революция за бутилка растителна мас или дори гориво.
Ако върнем лентата назад и обърнем внимание на един бивш кадър на КГБ – Юри Безменов. Това, което добрия стар Юри споделя е, че въпросното разузнаване няма нищо общо с Джеймс Бонд и неговите романтични истории. Това е просто една активна пропаганда и дезинформация, която принуждава така наречените „полезни идиоти“ да действат и да продължават да разделят обществото. Както се случва с една бутилка олио, както се случва с 40-те сребърника за един бежанец, както се случва с нагласите и политиката за войната.
Достигнахме до там, че възрастен мъж на 72-години реши да хвърли знамето на ЕС, за да постави руското на паметника Шипка. Сигурно в своята глава е един абсолютен герой. Проблемът за идеологическата пропаганда е, че никога не се лекува лесно. Необходими са повече от 40 години, точно колкото са трябвали на самите евреи, за да стигнат до своята обетована земя. Едва тогава забравят, че са били роби и едва тогава осъзнават каква е истината. Защо се изненадваме от факта, че въпреки видната агресия, продължава да има оправдания, продължава да ни се дава следващия пример, ама други нападнаха в Сирия, Либия и прочие. Това не е отговорът, това не е и оправданието. Агресията на един, не може да бъде оправдание за друг и никога не трябва да бъде.
Има нещо много сложно и сбъркано в цялата система – желанието да даваме хляб на душманина, да казваме, че сме били освободени, за да бъдем поробени отново и отново. Да говорим за народен съд, да гледаме по-заможните като врагове и винаги да се чувстваме онеправдани, особено след като през целият си съзнателен живот правим изключително малко, за да се развием. Разбира се, по-важното и по-лесното е да гледаме сумата от 40 лева, която толкова лесно може да прокара границата. Сякаш това е великото наследство и ще се връчва всеки ден в ръцете на бежанец от войната, най-вероятно може да е пожизнено и да продължи да се отразява на капитала им, нали?
Странно е как страна, която някога беше пример за цивилизация, преди век беше икономическа сила, обезпечила своята валута със злато, днес имаме единствено обезличена човешка маса, която смята, че някой ще дойде да я спаси. И точно това усещане и точно това вярване ни доведе до този еволюционен момент, в който критичната мисъл липсва, в който се разделяме на добри и лоши – на хора с помощи и без помощи, на хора с олио и без олио, а за съжаление и на хора с душа и такива бездушни. В такива тежки моменти има едно особено специално племе, което може да се превърне в пример.
Така наречените пащунци са едно от най-старите племена в Афганистан, като следите им остават от преди повече от 50 000 години. Някъде от 2-то хилядолетие пр. Хр. те успяват да запазят територията си и да се справят с миграцията, както и с други бежанци. През годините са посрещали иранци, индийци и дори древни македонци – не ги бъркайте със Северна Македония, тук визираме гърците. Историята ни показва, че това е племе, което може да се оправи със заселници и агресори, не случайно и до днес Афганистан продължава да е територия, която никога не е падала под робство и никога не е завладявана. Последните събития продължават да го доказват. Защо обаче говорим толкова за тях и какво и общо имат или нямат с нас?
Нека обърнем внимание на факта, че за толкова години, пащунците живеят по един много специален кодекс на честта. Най-вероятно сте го чували или виждали в някои по-съвременни филми. Въпросният ни показва, че той се нарича Пащунвали и обикновено показва високото уважение и ценене на човешки живот. Същият е приет преди появата на исляма и пишем тези редове, за да няма как някой да ги използва и после да види друга прокламация. Това доказва огромната независимост на племето. За да няма агресия, всеки изпълнява въпросния кодекс на честта, познат и като кодекс на живота. Той има много разклонения, но някои са особено важни:
1. Пащунците трябва да бъдат изключителни домакини. Трябва да посрещнат всеки един гост, без значение от неговата раса, религия, националност, икономически статус или друго. Те трябва да го посрещнат като свой и да забравят, че правят всичко това в замяната на бъдеща услуга. Пащунците са задължени да направят и невъзможното за своите гости.
2. Убежището е от особено значение за това племе. Пащунецът трябва не само да прибере бедстващия, но и да го защитава от враговете му. Това означава, че всеки един бедстващ ще бъде прибран и обгрижван, докато не успее да се изправи на краката си. Пащунецът е задължен в името на спасението, да отиде и да помоли преследвача или врага за прошка. По този начин конфликтът трябва да се прекрати, като срещата и преговори могат да се водят в къщата на домакина. Не трябва да забравяме, че преди години, Мулах Мохамед Омар отказа да предаде Осама бин Ладен на американските рейнджъри, защото същите са врагове и го преследват. Когато питат Омар защо го е направил, той отговаря кратко и ясно:
„Не желаех да бъда единственият човек в историята, който е предал това умение и е успял да разочарова народа си. Когато някой поиска убежище от мен, аз съм длъжен да го дам.“
3. Последният кодекс е обвързан с търсенето на справедливост и разбира се – отмъщение. Пащунците са отмъстителни и зли, при това в много отношения. Ако бъдат обидени или наранени, те ще проливат кръв. Един от всичките кодекси изисква от него да бъде честен и да защитава по-слабите от себе си. За изненада дори на американските рейнджъри, филмът „The Lone Survivor“, разказва историята на Маркус Лютрел, чийто отряд е избит.
В един от най-тежките си моменти, той попада на пащунците, които изпълняват основното изискване – в беда да помогнат на всеки, включително и на врага си. Разбира се, не искат нищо в замяна, но пък са готови да жертват себе си и семейството си, в името на справедливостта. Тъжното в цялата история е, че докато някои общества и племена запазват своите корени и са уважавани за своите действия, други вече треперят увълчени за 40-те сребърника. Странно е, но нека не забравяме, че Афганистан видя атаките на Александър Македонски, СССР и САЩ, като отказа да се пречупи, следователно можем да се замислим къде точно сбъркахме. От друга страна успяхме да забравим, че всеки един икономически имигрант в Европа – дори българин, използва смело помощите на социалната система там. Не чухме някой да се оплаква, поне не толкова явно.
