Мръсни сметки, лоши приятели: Ирано-иракската война (1980-1988)
Като цяло новините за войни в целия глобален запад, с малки изключения, минават и заминават през главите на западняците, получили слабо, ако въобще някакво, внимание, иракското нахлуване в Иран веднага наостря ушите на всички.
Когато тогавашният иракски лидер Саддам Хюсеин първоначално обяви война на Иран заради съмнителен териториален спор, той не успява да предвиди продължителността и жестокостта на тази войната. Тя ще продължи 8 години, през които стотици хиляди са убити (според консервативни оценки).
Аятолах Рухолах Мусави Хомейни
Културното напрежение, което съществуваше между новото правителство в Иран, оглавявано от аятолах Рухолах Мусави Хомейни, и правителството на сунитската партия Баас на Саддам Хюсеин, ще създаде привидно локален териториален спор на световната сцена с актове на безсърдечно унищожение и варварско пренебрежение към човешкия живот.
Решението на Хюсеин да използва химическо оръжие срещу етническо малцинство, на което той няма доверие в границите на собствената си страна, фигурира до голяма степен в списъка на причините, поради които конфликтът предизвиква обема на осъждането и силната международна реакция, която последва.
Саддам Хюсеин
Хюсеин разглежда кюрдите от град Халабджа в Североизточен Ирак като конспиратори врагове и решението му да ги атакува с нервни агенти шокира световната общност в момент, когато светът съвсем наскоро е видял ефектите от такива оръжия по време на войната във Виетнам.
Твърди се, че подозрението към неговите съседи довежда до началото на войната. Докато Хюсеин разглежда иранците като заплаха за неговата власт след революцията, която им дава властта пък на тях, аятолахът вижда Хюсеин като брутален диктатор, ангажиран с масово религиозно потисничество над шиитското мнозинство в Ирак. Тяхната така създадена дълбока ненавист един към друг кара войната да продължи много повече, отколкото е ползотворно или въобще необходимо.
Превантивният удар на Саддам срещу иранците е глупав – те не са толкова дезорганизирани, колкото той очаква, и така последва една изтощителна война, в която всяка страна използва постепенно все по-брутални и по-брутални средства, за да отслаби решителността на врага си.
Цивилните жертви са хиляди, след като всяка страна бомбардира градовете на другата, и никоя от тях не е склонна да приеме прекратяване на огъня, въпреки че никой не постига някакъв кой знае колко значителен напредък.
Войната бързо се разраства и удря търговия, като всяка страна атакува петролните доставки и товарните кораби на другата. Но отново – не е постигнат никакъв напредък от никого и когато са нападнати достатъчен брой кувейтски кораби, колкото да заплашат международната търговия с петрол, САЩ и Русия отговорарят на призивите за защита. Тази международна интервенция в крайна сметка е в ущърб на Иран повече, отколкото на Ирак, и аятолахът неохотно приема прекратяване на огъня през юли 1988 г.
Бързо стана ясно, че след 8 години борба, нито една от страните не е постигнала целите си – нито желанието на Ирак да смаже избухливия аятолах, нито желанието на последния да се възползва от стратегическата грешка на своя враг.
Докато иракският лидер бърза да претендира за победа, разрухата, която войната бе нанесла на страната му, е видна и необратима. По същия начин в Иран мнозина започват да поставят под въпрос компетентността на аятолаха в годината преди смъртта му малко след края на войната.
Хюсеин погрешно ще изчисли своето тактическо предимство отново малко след това в отчаян опит да възстанови нацията си, която току-що е помогнал успешно да се унищожи отвътре. Той ангажира Ирак с нахлуване в Кувейт, което бързо предизвика американска военна реакция.
Малко след като Ирак започва нашествието си, същите сили, които помагат на Ирак малко преди това, се връщат, за да изтласкат силите на страната обратно в собствените им граници. Това не е първият, но щеше да е последният път, в който Ирак ще се посвети на агресия, която да доведе до несметни национални трудности.
