Партизанската война в Америка от 19 век и нейният подценяван ефекът

През 1910 г. влиятелният журналист от Канзас и бъдещ лидер на прогресивното движение Уилям Алън Уайт пише: „Истинската опасност от демокрацията е, че ще се опияним от нея“. Предупреждението на Уайт идва в повратна точка, точно когато буйната политика от началото на 1800 г. се формира в по-умерения стил на Америка от 20 век. Въпреки всичките си недостатъци, нацията експериментира с нова смела система на управление – Америка е една от първите в световната история, която дава решителна политическа власт на хора без богатство, земя или титли. На урните преобладават гласоподавателите от работническата класа, бедни момчета се издигат до президенти, а реформатори се борят за гласове от жени и чернокожи американци.

В края на Гражданската война през 1865 г., с прекъснатата вече робска система, спреният ход на старата аристокрация и четири милиона свободни бивши роби, надяващи се на нови права, американците започват да говорят за „чиста демокрация“. Тази концепция никога не е добре дефинирана, но за много активисти тя означава, че е време хората да управляват. Но как да се накара заетата, разсеяна и разнообразна нация да участва в това?

Десетилетия по-рано – от 1820-те до 1850-те – участниците в кампанията се опитват да ангажират избирателите, като разпалват огньове, организират барбекюта и декламират много речи, възкачени на някой пън, докато раздават алкохол. След това, в навечерието на Гражданската война, поддръжниците на Ейб Линкълн смениха стила. Републиканската партия на Линкълн представи клубовете „Wide Awakes“ в Америка, в които банди от млади партизани, облечени в тъмни, бойни униформи и в ръцете с пламтящи факли, правят маршове през градовете в полунощ. В продължение на половин век след 1860 г. всяка политическа кампания, която си струва да се спомене, заимства този подход, организирайки масивни митинги от десетки хиляди хора в униформи и с развяващи се факли: от възрастни ветерани от войната до млади момчета, от баби до млади жени, от журналисти, въоръжени с химикалки, до политически съперници, въоръжени с револвери.

По думите на един комик такава публична политика се превръща в „нашата велика американска игра“. Политическата злоба нараства стремглаво. В салоните ехтят бурни дебати, провеждат се анкети, за да се види как ще гласуват хората, по трапезните семействата се сплотяват или се разделят заради предстоящите политически избори. Дори когато изтощените американци захвърлят вестниците, те вдигаха поглед и виждат политически плакати на всяка стена. „Невежеството сега е блаженство“, оплаква се една жена, докато оставя своя вестник, уморена от целия спектакъл.

Метафората на Уайт в началото е съвсем подходяща – когато хората гласуват, те буквално се напиват в изборния ден. Един норвежец пише до дома си от Чикаго, отбелязвайки, че „беше забавно да гледам тълпи от работници, които напускат фабриките си, за да отидат да гласуват като или преди, или след това спиране в някой бар“. По време на изборите през 1876 г., които привличат безпрецедентната 81,8% избирателна активност – кампанията на Ръдърфорд Б. Хейс раздава огромни количества бира, въпреки факта, че Хейс и съпругата му са отдадени трезвеници.

Американската политика постига невероятната способност да мобилизира гражданите, но също така да ги агитира към неизразимо насилие. Те търсят кого да обвинят. Президентите са силно критикувани, но всъщност изпълнителната власт е толкова слаба, че може да направят много малко за ситуацията. Мощните партийни босове често номинират свои добри и изпълнителни приятели. Повече хора обвиняват цялата политическа класа. Брилянтни карикатуристи като Томас Наст и Джоузеф Кеплер се подиграват на политиците, представяйки ги като ръмжащи зверове, дебели лешояди, съскащи плъхове. Други атакуват нарастващите нива на имиграция – като Франсис Уилард, лидерът на Съюза за християнска сдържаност на жените, който обвинява американската политика за „прилива на неграмотни пришълци“. Други правят атаки срещу железопътните линии, корпорациите, грабители и лобисти, които изглежда купуват Америка. Репортерът Хенри Демарест Лойд пише, че „свободата произвежда богатство, а богатството унищожава свободата“.

Изглежда, че през мрачните 80 години на 19 век, всеки има кого да обвинява защо демокрацията се проваля.

Някои заможни реформатори обвиняват не отделни лица или групи, а културата и етикета на американската демокрация. Всички тези шумни митинги не са нищо повече от „глупаво шоу“, местата за гласуване са „вулгарни“, „проклети“ и „мръсни“. Американската демокрация, тоест нарастващата горната средна класа, се аргументира, че се нуждае от прочистване и в ерата на политиката на умереност реформаторите знаят точно как да го постигнат.

Първо, те посягат на алкохола. Реформаторските организации взимат разрешителните за алкохол от политически партита за набиране на средства, затварят салони в деня на изборите и приемат закони за забрана на алкохола. Избирателите са с по-ясни мозъци, но тези салони все пак са ключови институции за мъже от работническата класа. Затварянето им е удар по тази социална класа.

Градовете забраняват шествия без разрешителни и използват полиция и военни, за да накажат незаконни събрания. И партиите, отчаяни да спечелят „по-добрата класа хора“, както се изразява един реформатор, спират да плащат за факли, униформи, фойерверки и уиски. Агитаторите преминават от вълнуващата оратория по улиците към печатане на брошури. За някои тези промени изглеждат като иновации. Los Angeles Times окуражава гражданите, които прекарват предишни избори „на ъгъла на улицата викайки, или на факелното шествие“, но сега вече са „вкъщи, четейки тихо“.

Самото гласуване се промени по малки, но решаващи начини. Започвайки през 1887 г., щат след щат преминава към тайното гласуване и към бюлетина, която се подава анонимно. Като всеки избирател се изолира „сам със съвестта си“ в избирателната секция зад завесата, той със сигурност е по-задълбочен в избора си, но и това има проблеми. Тези, които не могат да четат английски, а преди това гласуват по цветовете на бюлетините, нямат късмет със сложните машини, мистериозните букви на бюлетини или лошо настроените анкетьори. А онези, които участват в изборния ден, защото се наслаждават на деня като на общонационално събитие, с усещането за общност и принадлежност, не са особено очаровани от новия изборен метод като в изповедалня.