Да открием Родезия на картата е напълно невъзможна мисия. Причината е, че това е страна, която успява да просъществува от 1965 г. до 1979 г. в разгара на Студената война. Откъде започва нейният официален старт? През 1890 г. една скромна колония от 380 души преминава реката Лимпопо и продължават на север. Лидер е британският собственик на мини Сесил Роудс. Роудс получава правото да участва в Британската Африканска кампания да изследва и управлява въпросната местност. В последствие започнали да се поставят първите маркери за създаването на форт Салсбъри. Необходимо е време, сражения с местните племена като Матабеле и Шона. Британците демонстрират силата на барута и евентуално постигат примирие.
Заселниците започват да се занимават с фермерство, както и отглеждане на добитък. Единственият проблем е, че благородникът така и не започнал да владее земята като колония. Сесил предпочитал да я използва като частно имение и винаги посрещал гости. За разлика от останалите колонии, тук пристигали здраво работещи хора, в другите точки винаги се намирали достатъчно престъпници и бедняци, които да заличат опитите за цивилизация. И колкото и трудно да е ръководството, с правилната стратегия, фортът не само тръгва смело напред, но и продължава да привлича нови хора. Със смъртта на Сесил, жителите кръщават колонията на негово име. Родезия се разделя на две, като северните части отиват в полза на короната, докато южните части се превръщат в напълно независима зона.
Повечето се смятат за част от „Великото бяло племе“, а и населението от англо-саксонци, запазили своята вярност към Великобритания. Когато избухва Първата Световна война, можем да забележим, че около 5000 души (или 25% от популацията) се записват като доброволци под британския флаг. След войната, Южна Родезия е на вихъра на вълната – икономиката процъфтява, расизмът и конфликтите са сведени до абсолютната нула. Понеже Лондон е втори дом за всеки родезиец, короната им позволява да се включат в Южноафриканския съюз като петата провинция, която да започне да работи със собствено правителство и да се управлява самостоятелно.
Снимка: Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=3097033
Ян Смит подписва независимостта на Родезия
През 1922 г. става ясно, че жителите предпочитат да живеят отделно, отколкото да бъдат част от съюз. След Втората Световна война, всички нации в континента започват още по-сериозно развитие. Междувременно Лондон прави втори опит да създаде Федерация на Родезия и Нясаланд. Експериментът пропада много бързо с невероятна скорост. Когато двете части се разпадат през 1963 г., Южна Родезия получава статуса си на доминант обратно. Всички права се връщат, с изключение на едно – Родезия не може да бъде призната за независима страна, защото се е провалила в изковаването на своята независимост и като нов играч, трябва да бъде наблюдавана. Това очевидно била благодарността за изпращането на 25 000 доброволци на фронта през Втората Световна война.
През 50-те години на миналия век, когато Европа вече не може да поддържа колонии и практически няма силите да захранва Африка, декларацията за независимост се разменяла на толкова ниски стойности, че всеки с парче земя можел да поиска подобна. Преминаването от колония в държава можело да се случи много често в рамките на месец. Светът посрещал идеята с отворени ръце и бързо затварял очи за хаосът, убийствата и гражданските войни. Казано по друг начин, Африка просто не може да се зарадва на този подарък, след като не е в състояние да се изгради като независим континент.
Разбира се, тогава се появява и думата „расист“ в речника на новите страни и европейците, макар и да пребивавали толкова дълго време на континента, нямали право да се записват на по-сериозни длъжности в управлението. Междувременно племенните вождове, които не спирали да упражняват един много сериозен геноцид, получавали възможност да правят каквото намерят за добре. Опитите за предотвратяване, както и виковете за помощ, били игнорирани моментално. Докато капиталистите на запад танцуват, защото издръжката на колониите официално е премахната, СССР и Китай не губят никакво време в създаването на един по-красив и вълнуващ фронт.
Университетско общежитие в Родезия
Снимка: By Sir George Cory (1862–1935); digitised by Duncan Greaves, Grahamstown, in 2004 – http://opac.seals.ac.za:81/search~S3?/sgeorge+cory+slide/sgeorge+cory+slide/1%2C1%2C33%2CB/frameset&FF=sgeorge+cory+slide+collection&16%2C%2C33/indexsort=-, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15283553
Комунистическите агенти и идеолози веднага получили командировка за Африка и започнали да зареждат всеки с идеята за светлото бъдеше, както и с добрия АК-47. В замяна не искали кой знае какво – само ресурсите, които в този момент били непокътнати. Никой от новите лидери дори не разбирал, че дадената свобода, отново прилича на колониалното време. Този път с нов владетел. Родезанците живеели доста дълго време в мир и били една от малкото страни, които можели да се смятат за освободени от проблемите на света. Забавен факт е, че от края на XIX век до 1962 г., дори полицията била невъоръжена. Поддържането на страната било възможно с помощта на различните вождове, както и администрацията.
Създадената химера работела и мнозина не можели да повярват, че традицията, заедно с възхода, е комбинация, която спокойно може да съществува. Безработицата била изключително ниска, пристигащите мигранти били образовани и се радвали на доста висок стандарт на фона на останалите колонии. В този период може да се забележи, че Родезия изпреварвала всички на целия континент. Износът изиграва основна роля в този разцвет. Изнасяните стоки били посрещани с радост в цял свят, говеждото месо се смятало за деликатес, а вината им били нещо изключително, до което мнозина искали да се доберат.
Вътрешната търговия също не страдала от липса на внимание. Търговията на тютюн и чай се смятала за доста успешна. Нямало нужда от идеологии, поради простата причина, че всичко работило изключително добре и позволявало на всеки да се занимава и развива. Голяма част от жителите дори не се притеснявала от расовото разделение, ако изобщо можем да говорим за такова. Докато всеки има прехрана, покрив и възможност да живее в цивилизация, като никоя друга, какво значение има кой го управлява? Все пак жителите използват свободен достъп до училища, болници, осигурява се работа и настаняване, сякаш това е раят.
Снимка: By Ministry of Information, Immigration and Tourism, Government of Rhodesia – Pamphlet entitled "Focus on the Rhodesian Settlement", Copyrighted free use, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=49862171
Единственият проблем е, че в този случай никой не е особено щастлив от тези факти, включително и британските партньори. Под натиска на така наречената Африканска организация за обединение, Великобритания е притисната да вземе обратно независимостта на страната, защото се очаква, че управлението трябва да бъде предадено на местните африканци, вместо да се управлява от бели европейци. Въпреки протестите, включително и фактът, че през последните 40 години има честни и прозрачни избори, както и мирните отношения между двете раси, исканията били игнорирани.
Това, което Великобритания трябва да направи, е да предаде развитото общество на африканските диктатори и да гледа на първа линия, как построеното се разграбва, а мнозина ще минат под ножа. Единственият проблем е, че Родезия също има мнение по въпроса и в този случай, то било да се изправят сами срещу грозящата ги опасност. През 1964 г. Родезанската Фронтова партия, водена от Ян Смит – герой от ВСВ, печели изборите. На 11 ноември 1965 г. след няколко опита да се намери решение на проблема и държавата да продължи своето мирно съществуване, Ян Смит най-накрая взима нещата в свои ръце и обявява страната за напълно независима. Повечето държави на запад са хванати в крачка и не могат да реагират бързо, но пък наричат изявата – „расистки“ бунт.
Британските политици веднага започват да работят върху налагането на ембарго и дори да се противопоставят на признанието. Междувременно Португалия и ЮАР посрещат идеята с отворени ръце и бързо заявяват, че приветстват новата страна, особено след като предстоят и много приятни търговски сделки. Британският грях е, че дава достатъчно добро извинение на съветския блок да се появи на сцената и да започне да раздава оръжие на всеки. Терористичните организации се изпращат в Родезия и мисията им е да премахнат колкото се може повече политици.
Снимка: By Marcel Antonisse / Anefo – http://proxy.handle.net/10648/ad190202-d0b4-102d-bcf8-003048976d84, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=66316294
Личности като Робърт Мугабе получава средства от Китай и Северна Корея, докато Джошуа Нкомо има благословията на СССР. Двете движения носят името ZANU и ZAPU. Познати като особено жесток противник, те тръгват към страната с една единствена цел. Междувременно западът продължава да се прави на сериозно разсеян и дори няма намерение да асистира с директна военна сила. За оправдание заявяват, че мнозина познават начина им на работа на бойното поле – за две войни, жителите на тази малка страна са се постарали да накарат всеки противник да плаче. По време на Втората Световна война, именно те оформят командването на специалните части на Великобритания в Северна Африка.
Освен това, изпращането на сила от Великобритания може пряко да доведе до семейни кръвопролития, следователно офанзивата е повече от невъзможна. Още по-лошото е, че в един момент, именно те ще започнат да дават храна и оръжие на терористите. В началото битките се водят под формата на малки атаки. Случват се грабежи и убийства, като всички са спонсорирани от изток и запад. Много скоро, раят в Африка се превръща в кърваво бойно поле. Мозамбик, Ботсуана и Замбия се включили във въоръжаването, всяка една съседка можела спокойно да прибере обратно терористите, следователно от всички страни нападението не било изключено. Фермите и селцата около границата били обект на редовни атаки.
Родезийски войник разпитва партизани, но според медиите, това са мирни жители
Снимка: By J. Ross Baughman – J. Ross Baughman Collection, Smithsonian Learning Lab, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19499676
С помощта на медиите, терористите съобщават, че се борят за освобождение, точно както са го правили и техните предци в миналото. Очаквано, никой не се заинтересува защо развитата страна трябва да се превърне в бойно поле. Родезанците дори не разбирали идеята, все пак имали всичко необходимо, за да живеят нормално, а новото „освобождение“ започвало да прилича повече на робство. Най-забавното е, че жертвите не били белите европейци, а предимно мирни африканци, които нямали никаква представа какво се случва. За да се води подобно сражение, страната решава да измисли нов начин за битка.
Старите корени не се заличават толкова лесно и скоро тук ще се появи най-свирепата сила, която някога е идвала на юг от Сахара. За да може да се задържи фронта, повечето войници успели да направят серия невиждани чудеса. Десантчиците трябвало да правят по три скока на ден, докато разузнавачите успели да дадат точните координати за заличаването на 70% от вредителите, които някога успели да хванат оръжие. Въпреки военните успехи, никой не може да издържи в битката срещу света. Портрета, който се рисува на лидера на страната, не бил толкова розов. Ян Смит бил готов на преговори и с двете сили и щял да направи всичко възможно, за да спечели поверената му страната.
Първият африкански министър-председател на Родезия – Абел Музорева
Снимка: By Koen Suyk / Anefo – http://proxy.handle.net/10648/acbeb2fc-d0b4-102d-bcf8-003048976d84, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=73940497
За 15 години, в които Розандия се сражава, никой не успял да повярва на честността му. Британските дипломати подписвали безумни договори и бързо забравяли да изпълнят своята част от уговорката. Американският президент Джими Картър не бил по-различен, отказвайки да приеме Смит за преговори и дори заявявал, че няма да помогне в битката за оцеляване. Западните медии не спират да демонизират обстановката, всеки журналист снима хората, които спят в парковете като бездомници, но пропускат факта, че повечето се съвземат от вечерните сиести – дежурна практика през делнични и почивни дни. Някои дори заявяват, че това са убийствата на стария режим, който не желае да се откаже от владение. Журналистите често минавали границите, като хвърляли монети в кофите, а след това снимали децата, които се опитват да ги извадят. Следващото очаквано заглавие е „Децата гладуват по време на режима на Смит“.
Междувременно ОН и Световното църковно сдружение, заминават, за да нахранят бедните и да помогнат на всички страдалци. След като никой не гладува, започват да хранят терористите и не подозират, че помагат за избиването на колкото се може повече жители, включително и родезански свещеници. Къде е краят на книгата? След като петролните залежи на Родезия са изчерпани, армията не може да се справи, Ян остава без избор и трябва да формира ново правителство. През 1979 г. страната избира Абел Музорева, африкански епископ и първи министър-председател. Страната се прекръства на Зимбабве-Родезия и най-накрая всички са щастливи – африканците управляват това, което вече са разрушили. Вдига се икономическото ембарго и най-накрая трябва да има мир. ОАУ не са толкова лесни, те са обидени от факта, че нито Мугабе, нито Нкомо имат възможност да се явят на изборите – логично, все пак са терористи.
Снимка: By © John Wynne Hopkins / Wikimedia Commons, CC BY 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46508395
Необходимо е само обещанието от двете личности, че ще помогнат на Джими Картър да спечели повече афро-американски гласове, както и да блокират нигерийския петрол, за да спечелят благословията и да получат правото да управляват. До 1980 г. новото правителство на Музорева е офицално провалено и се насрочват следващите избори. Те са впечатляващи, гласува се за Мугабе или се очаква смъртна присъда за цялото семейство. Терористите се стараят да подчертаят това, след като всяка кампания се набира с помощта на въоръжени бандити. Мугабе печели с невиждана разлика, а Лондон заявява, че това са били най-честните и почтени избори на африканския континент.
Междувременно Великобритания продължава да работи върху разоръжаването на армията. Веднага след взимането на власт, Мугабе започва да избива противниците си, демокрацията взима около 25 000 жертви, а още много други мигранти бягат далече. И до днес никой не може да каже каква е причината за унищожаването на държава, която може да работи и да се поддържа самостоятелно. Нито една страна не се е извинила за стореното, а що се отнася до демокрацията, тя изобщо не прилича на такава. Зимбабве успява да усвои останките на една икономическа сила и бързо да я погребе. Що се отнася до Ян Смит, той умира през 2005 г. на 88-годишна възраст в Кейп Таун. Никога не забравя неуспешния експеримент на света и никога не прощава.